Съпругата на губернатора [bg]

— Работя със следователя Винс Родригес. Вчера открихме малко дете в Линкълн Парк — казах аз, като мушнах визитката и шофьорската си книжка в процепа на гишето. Аманда ги разгледа внимателно, после ги бутна обратно към мен.

— Исках просто да видя детето — казах аз. — За да съм сигурен, че е добре. — Извадих писалка и надрасках номер на гърба на визитката. — Това е мобилният на Родригес, ако имате нужда от потвърждение.

Не знаех дали ще се обади. Не знаех дали и Родригес ще ме подкрепи. Освен това не бях сигурен защо всъщност толкова държа да видя детето. Но че държах, това бе сигурно. Затова й дадох и номера на Родригес. Аманда го погледна още веднъж, после се пресегна под бюрото си и натисна някакъв бутон. Чу се щракване на брава.

— Хайде, влизайте.

От другата страна на стъклото имаше още една детска стая. Беше по-малка от онази в интензивното и в нея имаше само три креватчета, подредени в полукръг. Аманда ме пресрещна от вътрешната страна на вратата.

— Оттук.

Отведе ме до едно креватче, чиято завеса беше дръпната настрани. Първото нещо, което видях, бяха двете ритащи крачета. Когато заобиколих креватчето, зърнах малко розова кожа и кичур гъста черна коса. Спрях и се надвесих над бебето. Вдъхнах миризмата му. То сви ръце в юмручета, протегна се и устичката му се закръгли в перфектно „О“.

— Тъкмо се събужда — каза Аманда.

— Как се казва?

— Няма име.

— Трябва все някак да се казва.

— Нещо конкретно ли ви интересува?

— Не, просто се отбих да видя как е.

— Той е едно хубаво, здраво момченце.

Сякаш по даден знак отново погледнахме към детето. То обаче се бе отегчило от нашия разговор и кротко спеше.

— Колко време ще го държите тук? — попитах аз.

— Седмица, може би две. После ще го прехвърлят в някой от щатските домове за изоставени деца, докато му намерят постоянен дом.

— Как става това?

— Много семейни двойки искат да си имат бебе, господин Кели. Щатът ще му намери място.

— Ясно.

Усещах погледа на Аманда Мейсън върху себе си.

— Искате ли да поседите малко при него?

— Не мога да остана дълго, но… да, защо не?

Тя посочи с масивната си челюст празния стол.

— Ако почне да вдига врява, кажете ми.

Докато се обръщаше да си върви, ми се стори, че долових по лицето й тънка усмивка. После останах сам. Бебето отвори очи и отново разкриви лице в прозявка.

— Когато се събуждаш, приличаш на стар човек — казах му аз.

То не ме удостои с отговор, затова погледах как бие сърцето му на компютърния екран. Малки бели вълни се носеха по тъмносиньо море. Една от машините избръмча веднъж и спря. Зачаках Аманда Мейсън да дотича запъхтяна, но нищо подобно не се случи. Бебето само изгука.

— Ще ти викам Винс — казах му аз. — Харесва ли ти?

То потри беззъбите си венци един в друг и порита още малко. Приех това като знак на одобрение. Затова измъкнах един маркер и надрасках „ВИНС“ върху жълто самозалепващо листче. После го прикрепих над креватчето на бебето.