Гравитационна дъга [bg]

Поредната игра на зимната светлина е превърнала нейното лице до матираното от дъха й стъкло в още една мъглявина. Зад нея прелитат накъсаните бели струи дъжд.

— А защо му е да ходи лично да краде всичките кучета, от които има нужда? Нали е администратор? Защо да не наеме някое момче за тази работа?

— Наричаме ги „персонал“ — отвръща Роджър. — И нямам представа защо Пойнтсман прави това, което прави. Той е павловист, миличка. Член на Кралския Хирургически Колеж. От къде на къде трябва да знам нещо за тези хора? Те са по-трудни и от оная сбирщина в Сноксол.

Тази вечер и двамата са раздразнителни, натегнати като листове неправилно закалено стъкло, готови всеки момент да се пръснат на парченца при най-лекото невнимателно докосване в скимтящата матрица на напрежението…

— Горкият Роджър, горкичкото ми агънце, колко зле му се отразява тази ужасна война.

— Добре де, — тресе глава той и яростните „к“ или „р“ все отказват да експлодират — ти нали си много умна, а? — Роджър е вбесен, ръцете му пускат кормилото, за да помогнат на думите да излязат, а чистачките потракват в такт. — Могла си от време на време да стреляш по някоя друга случайна прелитаща Фау-1, ти и приятелчето ти, миличката стара Нутрия.

— Казва се Бобър.

— Точно така. И въпреки този ваш чудесен колективен дух, с който тъй справедливо сте прочути, напоследък не сте свалили кой знае колко ракети, ха, ха! — гъне челюст във възможно най-злобно разкривена усмивка, извита нагоре към сбръчкания нос и присвитите очи. — Не повече от мен, не повече от Пойнтсман, така че кой е по-истински, чист и неопетнен в наши дни, а, любов моя? — подскачайки нагоре-надолу върху кожената седалка.

Ръката й вече се пресяга, още малко и ще докосне рамото му. Тя притиска буза към ръката си, с разпръсната коса, сънена, наблюдава го.

Не може дори да се скара с нея както трябва. Сега Роджър е уморен. Тя използва своите мълчаливи паузи като галещи ръце, за да отвлича вниманието му и да заглажда техните ъгли на стаи, кувертюри, покривки — случайни пространства… Даже в киното, докато гледаха онзи ужасен „Вървя по моя път“ в деня на запознанството им, той виждаше всяко отделно неволно светло помръдване на непокритите й с ръкавици длани, чувстваше върху кожата си всяко движение на нейните маслинено черни, кехлибарени, тъмно кафяви очи. Роджър бе изхабил литри разредител щракайки своята вярна запалка „зипо“, овъгленото й фитилче, олицетворяващо енергичност отстъпила на пестеливостта, снижено до съвсем късо парченце, краищата на синия пламък искрят в мрака, в най-разнообразните видове тъмнина, само за да види какво става с нейното лице. С всеки нов пламък, ново лице.