Ловци на соболи и казаци

— Свети Андрей! Имаш предвид дуел? — избухна в гръмък кикот есаулът.

— Да.

— Виж, това е доказателство, че си побъркан! Аз… да се бия с теб! Един царски ротмистър да се бие с някакъв си цивилен. Схващаш?

— Ти действително не ми изглеждаш много подходящ! — ухили се Сам.

— Считаш се за по-добър?

— Естествено!

— Дяволите да те вземат!

Сцената беше станала сериозна. Околийският досега си бе мълчал — дори при пердаха, който синът му яде. Но от думите на Сам яростта му дотолкова се покачи, че вече не бе в състояние да се сдържа.

— Заповядвам ти да мълчиш! — обърна се грубо той към трапера. — Тук ти изобщо нямаш думата!

Сам му се изхили в лицето.

— Сигурно ти, а?

— Да. Аз съм околийският началник!

— Ти си тук гост, аз — също. Мога да говоря точно толкова много или толкова малко, колкото и ти, ако не се лъжа. В канцеларията си ти беше принуден да си подвиеш малко опашката; тук в залата, където всеки има равни права, толкова по-малко можеш да ми запретяваш да си затварям устата. Напротив, ще ти кажа, бащице, ти си един забележителен дурак. Синът ти пък е един недодялан мужик, комуто хич не вреди, ако получи някой и друг порядъчен удар, хи-хи-хи-хи!

Исправникът, ротмистърът и останалите офицери подскочиха.

— Спокойно! — извика с оскърбителна подигравка околийският — Да го оставим! Той наистина е смахнат!

— Слушай, татенце, пази се! Синът ти ме оскърби. Аз изисквам удовлетворение. Откаже ли ми го, значи е бъзливец. Загряваш?

В залата възцари гробна тишина. Музикантите все още не бяха имали възможност да започнат. Дик Стоун седеше доволно ухилен на мястото си, протегнал дългите, сухи крака, за да ободрява Сам Хокинс с приятелски ритници да не се предава.

А околийският кажи-речи се задушаваше от бяс. Така още никой не беше му се противопоставял.

— Заповядвам ти да мълчиш! — каза той, овладявайки се мъчително. — Ако не се подчиниш, ще бъдеш арестуван и ти!

— Надявам се, че все още не си забравил какво е вписано в паспорта ми — отвърна топло Сам.

— Не. Ама да не би там вътре да е писано, че трябва да преглъщаме грубостите ти?

— Това не, но вътре също така не е вписано, че трябва да позволя на първия срещнат есаул да се заяжда с мен! Той ме оскърби и аз го каня на дуел!

— Той няма да се бие с теб. Ти не си офицер, не си му равностоен.

— Гръм и мълния, това е прекалено! Тая работа, братленцето ми, ще я узнае царят, когато се завъртя пак в Царское село[27] и с него си пия там кафето и играя карти.

Всички очи се отправиха сащисано към дребния чужденец, който с най-голяма самоувереност придвижи напред пушката си.

— Кафе? Карти? В Царское село?.

— Разбира се! И ти тук твърдиш, че не съм ви бил равностоен? Смехотворно! Но както искаш! Аз ще доложа…

По лицето на служителя се изписа безпределно изумление, а другите присъстващи побързаха да си окачат физиономии на високо уважение.

— Боже мой… вярно ли е това, Ваше благородие? Защо не ми го каза по-рано?