Берсеркерите
- Автор: Сейберхэген Фред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Берсеркерите». Краткое содержание книги:
ТЕ бяха механични убийци; мозъкът им беше компютър, програмиран да затрива всякакви форми и изблици на живот.
Берсеркерите бяха лишени от логика. Произволното разпадане на атоми в блоковете на паметта им би могло да избере каквото и да е безконечно средство за разрушение. Планета подир планета се превръщаха в пара и прах.
Само едно същество можеше да се противопостави на берсеркерите. Само една раса, която през цялото свое съществуване бе произвеждала все по-мощни оръжия. Една раса, предопределена да се пожертва, за да спечели титлата „герой“.
Тази раса наричаше себе си ХОРА.
Друга една от машините — творение с ръце и длани като на човек — остана. Щом въздушната камера се затвори зад излезлите, тя се настани в бойното кресло и подкара кораба към берсеркера.
— Чакай! — чу се да протестира Кар. — Нямах предвид, че се предавам! — нелепите слова увиснаха във въздуха. Очевидно не заслужаваха отговор, защото такъв не последва. Внезапната паника подтикна Кар да действа, без да мисли; той пристъпи напред и сграбчи механичния пилот, стремейки се да го издърпа от креслото. Онзи положи металната си длан на гръдния му кош и така го блъсна през кабината, че Кар се препъна удари болезнено глава в стената. Изкуствената гравитация явно функционираше нормално.
— След няколко минути ще си поговорим за любовта и мира — изръмжа радиото.
Докато корабът му приближаваше към огромния берсеркер, Кар гледаше през илюминатора. Белезите от битки ставаха все по-ясни и по-ясни дори и за неопитното му око. В корпуса на берсеркера имаше дупки, цели квадратни мили нагънати или издути места и ями — там, където някога металът бе текъл разтопен. Потривайки ударената си глава, Кар изпита лека тръпка на гордост. Ние сме му сторили това, помисли си той, ние — меките, малки, живи създания. Войнственото му настроение донякъде го смути. Винаги бе смятал себе си за пацифист.
След известно забавяне в берсеркера се отвори един шлюз и корабът последва катера в мрака.
Сега през илюминатора не се виждаше нищо. След малко усети мекото издумкване от приставането. Механичният пилот изключи тягата, обърна се към Кар и се надигна от креслото.
Нещо в него се развали. Вместо да се изправи плавно, пилотът политна назад, размаха за миг безпомощно ръце, за да се улови нейде или да запази равновесие, и сетне тежко рухна на пода. Около половин минути шава с едната си ръка, издавайки стържещ звук. После замря.
През последвалата минутка тишина Кар осъзна, че отново е господар в своята кабина; късметът му бе направил подарък. Само да можеше да стори нещо…
— Напусни кораба си — рече спокойният глас на берсеркера. — Към въздушната ти камера е прикрепена пълна с въздух тръба. Тя ще те отведе до едно помещение, където ще можем да поговорим за мира и любовта.
Очите на Кар се фокусираха върху превключвателя на мотора, а сетне погледнаха зад него — към активатора за надсветлинна скорост. В такава близост до маса с големината на заобикалящия го берсеркер надсветлинният ефект се превръщаше не в тяга, а в оръжие — и то с ужасяваща потенциална мощ.
Кар вече не се боеше — или поне си мислеше, че не се бои — от внезапната смърт. Сега обаче откри, че с цялото си сърце и душа се страхува от онова, което може би му бе подготвено извън въздушната му камера. Целият ужас от чутото се възвърна. Сега мисълта да излезе през въздушната камера беше направо непоносима. За него бе по-малко ужасяващо да заобиколи внимателно падналия пилот, да стигне до контролния пулт и да включи пак двигателя.
— Мога да разговарям с теб оттук — каза той с треперещ глас въпреки усилието да говори спокойно.
Подир десетина секунди берсеркерът рече:
— Твоята надсветлинна тяга е с обезопасяващо устройство. Няма да можеш да ме торпилираш като камикадзе.
— Може и да си прав — отвърна Кар след секундно размишление. — Само че ако обезопасяващото устройство функционира, то може да запокити кораба ми настрани от центъра на масата ти, направо през твоя корпус. Той и сега не е в добро състояние, пък и ти не искаш нови пробойни.
— Да, но тогава ще умреш.
— Все някога ще умра. Само че аз не съм дошъл тук, за да умирам или да се бия, а да говоря с теб, да се опитам да стигнем до някакво споразумение.
— Какво споразумение?
Най-после. Кар си пое дълбоко дъх и започна ясно да излага доводите, които толкова често бе репетирал. Пръстите му продължаваха да лежат кротко върху активатора на надсветлинната тяга, а погледът му не се отделяше от уредите, които при нормални обстоятелства следяха корпуса за повреди от микрометеорити.
— Винаги съм имал чувството — говореше той, — че вашите атаки срещу човечеството може би са само някаква ужасна грешка. Ние положително не сме били първоначалният ви враг.
— Моят враг е животът. Животът е зло — пауза. — Искаш ли да станеш доброжив?