Баскервилското куче

— Така ли? Тогава желанието ви е лесно изпълнимо. Ето ви един изглед от тресавището — каза доктор Мортимър, като посочи навън през прозореца на вагона.

Отвъд зелените квадрати на пасбищата и вълнообразните очертания на гората, в далечината изпъкна сив, печален хълм със странно назъбено било — смътен и замъглен в далнината като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Дълго време Баскервил не свали поглед от хълма и по израза на лицето му аз разбрах колко много значи това за него — този първи изглед от това странно място, където хората от неговата кръв бяха управлявали толкова дълго и бяха оставили такива дълбоки следи. Ето, този човек с американски акцент и спортен костюм седеше в ъгъла на обикновеното железопътно купе, но като гледах мургавото му изразително лице, почувствувах в него повече от всякога един истински потомък на дългата редица пламенни, неукротими и властни мъже. Гъстите вежди, чувствителните ноздри и големите светлокафяви очи говореха за гордост, доблест и сила. Ако сред това отвратително тресавище се изправим пред трудно и опасно изпитание, това поне беше другар, за когото човек може да се изложи на какъвто и да е риск с увереността, че сър Хенри ще сподели храбро всички опасности.

Влакът навлезе в малка крайпътна гара и ние тримата слязохме. Навън, зад ниската бяла ограда, ни чакаше кабриолет с чифт дребни набити коне. Нашето пристигане, изглежда, беше голямо събитие, защото преносвачите, а и самият началник на гарата се струпаха около нас, за да ни пренесат багажа.

Това беше тихичко и мило провинциално кътче, но аз с учудване забелязах, че при изхода, облегнати на късите си карабини, стояха двама войници с тъмни униформи. Като минахме край тях, те ни погледнаха изпитателно. Коларят, едно дребно недодялано човече с грубо лице, поздрави сър Хенри Баскервил и след няколко минути ние вече се носехме бързо по широкия бял път. От двете ни страни се извишаваха хълмисти пасбища, иззад гъстия шумак надничаха стари островърхи къщурки, а отвъд този тих слънчев край, на фона на вечерното небе, се издигаха дългите мрачни вълнообразни очертания на тресавището, начупени от зъбатите зловещи хълмове.

Кабриолетът свърна в един страничен път и ние залъкатушихме нагоре по дълбокия коловоз, издълбан от колелата с течение на векове. Високите рътлини отстрани бяха гъсто обрасли със сочен волски език20 и мъх, от който се стичаше вода. Бронзовата папрат и прошарените трънки блестяха на светлината на захождащото слънце. Продължавайки да се изкачваме, ние минахме по тесен гранитен мост и тръгнахме край шумен поток, който се струеше бързо надолу, като се пенеше и бучеше между едри сиви валчести камъни. И пътят, и потокът се виеха през долина, гъсто обрасла с дъбови храсти и ела. На всеки завой Баскервил възклицаваше възторжено, като се оглеждаше жадно наоколо и задаваше безброй въпроси. За него всичко изглеждаше хубаво, но на мен ми се струваше, че сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на тъжната есен. Жълти листа застилаха пътеките и като минавахме, се сипеха върху нас, трептейки във въздуха. Тракането на колелата заглъхна, когато подкарахме върху слой гниеща растителност — печален удар, както ми се стори на мен, който природата хвърляше пред колата на завръщащия се наследник на Баскервилите.