Кати в Италия

Така, значи, е било по време на карнавал. Намирах, че подхожда отлично на моментното ми състояние. „Лудостта звънти с хиляди звънчета“… да, точно това правеше тя, и то така, че сигурно се чуваше в цяла Венеция, така ми се струваше. „Сърцето трепти и подскача от блаженство“… о, да, моето сърце трептеше и подскачаше неудържимо. „Малки богове на любовта играят на криеница по ъглите на улиците“… това ще разберем, като си тръгнем, мислех си. Но каквото и да правеха боговете на любовта, аз не бих заменила тази моя първа вечер във Венеция за никоя, макар и много пищна карнавална нощ през отминалите епохи. Ева обаче не спираше да съжалява за радостите, които е изпуснала, защото се е родила няколко столетия по-късно.

— Казанова и аз… — каза тя замечтано — щяхме да се промъкваме по тези улички в одежди от бяла коприна, с маски от черно кадифе и…

— И сега щеше да бъдеш мъртва — прекъснах я брутално аз.

Не, предпочитах да живея сега, докато съм жива. Времето летеше толкова бързо. Тази вечер беше към края си. И ние с Ева трябваше да се върнем в Лидо с корабчето. И кой знае дали някога щях да видя отново Ленарт Зундман. Нали не можех аз да предложа да се видим отново? А изглеждаше малко вероятно той да го направи.

Запитах се много пъти: случайността или съдбата е, която така мъдро подрежда всичко?

Пристигнахме на кея в последната секунда преди отплаването на корабчето за Лидо. Всъщност аз стигнах там още по-късно, когато то вече беше потеглило. Хората, които искаха да се качат, бяха толкова много, а аз никога не съм успявала да си проправя път в блъсканицата. Не зная дали като дете Ева не се е упражнявала на годишните панаири в Аамаал, но внезапно тя се оказа далеч напред и се промъкна на борда тъкмо в мига, когато корабчето се отдели от кея. Аз останах сама, прецених за миг възможността да скоча в движение, но осъзнах, че ако успея да се справя с този скок, ще мога спокойно да участвам в Олимпийските игри. Златният медал в дългия скок щеше да ми е гарантиран. Ленарт стоеше зад мен и се смееше.

— Има доста време до следващото корабче — каза той.

— Да пазите Кати! — провикна се Ева, преди да изчезне от погледите ни и мракът да погълне нея и корабчето.

Ленарт нямаше нищо против да ме пази, така поне каза. И гондолата беше най-доброто място за съхранение, което можа да открие.

— Гондола, гондола! — провикна се той и скоро по водата към нас се плъзна една гондола.

Някой ден, когато ще бъда стара, схваната от подагра и самотна и пенсията няма да ми стига и ще очаквам смъртта, ще си спомням за дните, когато съм била млада и съм се возила на гондола във Венеция. Ще си спомням колко ярко е светела луната и колко черна е била водата в каналите, и колко тайнствено са се издигали дворците в мрака. И тогава ще си спомням за Ленарт Зундман, ще си спомням лицето му и как седеше срещу мен в гондолата и говореше за съвсем обикновени неща. Няма да си спомням целувки и любовни думи, защото нямаше такива. Съвсем нищо не се случи в тази гондола. Нищо друго, освен че за пръв път в живота си аз се влюбих безумно.