Силата на безмълвието (Следващи уроци на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на безмълвието (Следващи уроци на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Дон Хуан каза, че съвсем естествено неговият благодетел не можел да приеме индианеца на сериозно. Никой не би приел на сериозно подобна личност, особено пък един евентуален бъдещ чирак, който най-малко от всичко би очаквал да бъде нагърбен със задачата на магьосничеството.
Дон Хуан ми припомни, че и друг път ми е говорил за задачата на магьосниците. От гледна точка на духа задачата се състояла в това да се пречисти нашето звено, което ни свързва с него. Тогава структурата, която намерението ни поднася, се явява като „пречиствателна станция“, в която ние откриваме не толкова процесите и начините за пречистване, колкото безмълвното познание, което позволява да се извърши пречистването. Без това безмълвно познание нито един процес не можел да започне и единственото, което бихме имали, би било усещането за някаква липса.
Той поясни, че случките, разпространявани от магьосниците в резултат на безмълвното им познание, били така простички и същевременно толкова абстрактни, че още от най-стари времена магьосниците решили да ги разказват в символична светлина. Проявленията и почукването на духа са само два от примерите.
Дон Хуан каза, че например описанието на онова, което става от гледна точка на магьосника по бреме на първата среща между един нагуал и евентуалния му чирак, би било абсолютно неразбираемо. Би било пълна глупост да се обяснява как нагуалът въз основа на опита си съсредоточава нещо, което ние дори не бихме могли да си представим, неговото второ внимание — повишеното съзнание, придобито чрез упражняване в магьосничество — върху невидимата си връзка с нещо неопределимо абстрактно. Той го прави, за да обособи и избистри нечия друга невидима връзка с този неопределим абстракт.
— Всеки един от нас — продължи дон Хуан — е отделен от безмълвното познание чрез естествени бариери, които са различни за отделната личност, и че най-непревземаемата от моите бариери е импулсът ми да маскирам своето самодоволство като независимост.
Помолих го да ми даде конкретен пример, като му припомних неговите собствени думи, че да се критикува без конкретни примери е просто упражнение в красноречие.
Дон Хуан ме погледна и се засмя.
— Едно време аз ти давах растения на силата — каза той. — в началото ти правеше какво ли не, за да се убедиш, че изживяванията ти са всъщност халюцинации. След това реши, че са някакви специални халюцинации. Спомням си колко смешно ми беше, когато ти упорито ги наричаше „дидактични халюцинащюнни изживявания“.
Дон Хуан отбеляза, че нуждата ми да докажа своята собствена въображаема независимост ме е довела до положение да не приемам разказите му за това, което се е случило, макар и негласно, вътре в себе си, да съм им вярвал. Знаех, че той използва растенията на силата ограничено и целенасочено, за да ме накара да изпадна частично или временно в състояние на повишено съзнание, премествайки моята събирателна точка от обичайното й положение.
— Ти използва собствената си бариера на независимостта, за да преодолееш това препятствие — продължи той. — въпросната бариера продължава да действа и до ден-днешен, така че ти продължаваш да задържаш в себе си това чувство на смътно терзание, макар и не тъй силно изявено. Сега въпросът е как подреждаш заключенията си така, че настоящият ти опит да не противоречи на самодоволството ти.
Признах си, че единственият начин да запазя независимостта си, е изобщо да не мисля за своите изживявания.
Дон Хуан се разсмя така гръмогласно, че за малко да падне от плетения стол. Стана, поразтъпка се наоколо и пое дълбоко въздух. След това пак седна, наклони стола си назад и кръстоса крака.
Каза, че ние като обикновени хора не знаем, нито пък някога ще узнаем, че нашето звено, което ни свързва с намерението и което е причината за вечния ни интерес към съдбата, е нещо абсолютно реално и действително. По време на нашия активен живот пред нас почти никога не се е откривал шансът да минем отвъд пределите на обикновеното замисляне, тъй като още от незапомнени времена „приспивателното“ на ежедневието ни е превърнало в ленивци. Едва когато животът ни, на нас — обикновените люде, тръгнел към своя залез, обичайните ни мисли за съдвата придобивали друг характер. Те ни карали да прогледнем през мъглата на ежедневието. За жалост това „пробуждане“ винаги вървяло ръка за ръка със загубата на енергия, причинена от остаряването, когато вече нямаме сили да превърнем нашата „замисленост“ в прагматично и положително откривателство. На този етап оставало само едно неопределено болезнено терзание — копнеж по нещо недоловимо и най-обикновен яд от това, че си пропуснал своя шанс.