Сега не гледай
- Автор: дю Морие Дафни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сега не гледай». Краткое содержание книги:
Тогава чу стъпките. Момиченцето профуча през дворчето, където стоеше той и без да го види, се стрелна към задната част на къщата, в отсрещния край. Там, изглежда, имаше стъпала, които водеха към черен вход. Тя тичаше и хълцаше, но това не бе обикновеният плач на изплашено дете, а примесено със стон задъхано дишане на безпомощно същество, изпаднало в отчаяние. Дали имаше родители в къщата, който да я защитят, които той би могъл да предупреди? Поколеба се за миг, сетне я последва надолу по стъпалата и нахълта след нея през вратата в дъното, която миг преди това широко се бе отворила в резултат на удара от летящото напред детско тяло.
— Спокойно! Няма да му позволя да те докосне, спокойно — извика Джон, проклинайки неспособността си да говори на италиански. Но може би няколко английски думи щяха да я поуспокоят.
Никакъв ефект; Без да спира да хлипа, тя се затича по витата стълба, която водеше на горния етаж. Джон чу стъпките на преследвача в дворчето отзад, но вече бе късно да бяга. Някой викаше на италиански, залая куче. „Ето — помисли си, — сега и двамата сме в опасност, не само детето, а и аз. Ако не успеем да залостим някоя врата горе, той ще ни пипне.“
Изтича нагоре по стълбата. Детето се бе стрелнало в една стая отстрани на малката площадка, Джон го последва и затръшна вратата. Сякаш бог най-сетне се бе смилил… Вратата имаше резе и той го щракна. Момиченцето се беше свило долу до отворения прозорец. Ако извикаше за помощ, някой сигурно щеше да чуе, някой сигурно щеше да дойде, преди преследвачът да напъне вратата и да успее да я разбие. В стаята нямаше никой друг освен тях, никакви родители — бе съвсем празна, с изключение на дюшека, сложен върху едно старо легло, и купчинката дрипи в ъгъла.
— Спокойно — каза задъхано Джон, — спокойно. — И протегна ръка, опитвайки се да се усмихне.
Детето с мъка се надигна и се изправи. Шапчицата падна от главата му. Той впери поглед в лицето му и първоначалната изненада отстъпи място на ужас, на панически страх. Та това съвсем не бе дете, а малка набита жена-джудже, не по-висока от метър, с огромна четвъртита глава, на възрастен човек, несъразмерна с тялото, и сиви къдрици, които стигаха до раменете й. Тя вече не плачеше, а люшкаше напред-назад противната си глава и се хилеше насреща му.
Сетне Джон чу стъпки на площадката отвън, някой взе да тропа по вратата. Последва лай на куче и не един глас, а няколко завикаха: „Отворете! Полиция!“ Отвратителното същество затърси нещо в ръкава си, в миг извади нож и със зверска сила го заби в гърлото му. Джон се олюля и падна, ръцете му, понечили да се отбраняват, се покриха с лепкавата течност.
После видя корабчето на Канале Гранде с Лора и двете сестри на борда. Но това не бе днес, не и утре, а вдругиден, и Джон разбра защо трите бяха заедно и по какъв повод идваха. Отвратителното същество ломотеше вещо в ъгъла. Тропането и гласовете и лаят на кучето се чуваха все по-слабо. „О, господи — помисли си той, — каква жалка, нелепа смърт…“