Най-силната магия
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Най-силната магия». Краткое содержание книги:
С една своя дума тя може да превърне сватбата си във война. Но в прегръдките на благородния рицар я очаква обещание за необуздана страст. И любов, която нито насилието, нито предателството могат да разбият, любов, която побеждава проклятието и се оказва най-силната магия.
— По дяволите — измърмори Саймън, докато наблюдаваше как валетът закопчава гъвкавата ризница върху здравото тяло на брат му. — Никога не съм чувал жених да е ходил на сватбата си облечен в ризница.
— Може да поставя началото на нова мода.
— Или края на стара — подметна Саймън.
Усмивката на Доминик проблесна като изваден меч.
— Погрижи се и ти да се облечеш по тази мода, братко.
— И в спалнята ли ще я носиш?
— Когато човек си има работа с аджамия — сухо каза Доминик, — предпазливостта му спестява доста неприятности.
Сравнението между бъдещата съпруга на брат му и млад, току-що уловен сокол, недокосван от мъжка ръка, разсмя Саймън.
— Трудно може да се каже, че невястата ти е новооперено пиле — каза той. — Тя е само няколко години по-млада от теб.
— Истина е. Но ти забравяш, че в лова ние използваме женски вместо мъжки соколи, защото женските са не само по-едри от мъжките, но и по-свирепи от тях.
Доминик намести ризницата с едно единствено движение на мускулестите си рамене, отработено в течение на десет години по бойните полета. Тежката гугла прилепна на главата му, а лъскавите й гънки засияха на плещите му.
— Свен казва, че доколкото е успял да разбере, лейди Маргарет не била толкова опасна — изтъкна Саймън. — Напротив, всички васали я обичали много заради добротата й.
— Соколите винаги са добри с онези, които познават.
— Шлемът ви, сър — намеси се валетът.
— По-добре не — каза Доминик. — Гуглата на ризницата ще ми свърши работа.
Джеймсън остави тъмния метален шлем настрана с видимо облекчение.
— Джон ще присъства ли на церемонията? — попита Саймън.
— Дочух, че му приготвяли специална носилка за църквата — отговори с безразличие Доминик.
— Мечът ви, сър — каза валетът, хванал тежкото оръжие с две ръце.
Изражението на лицето му недвусмислено подсказваше, че се надява господарят му да се откаже от меча, както се бе отказал от шлема и гривните за глезени.
Но надеждите му останаха напразни. С няколко резки движения Доминик затъкна меча в ножницата. Тежестта на страховитото оръжие от лявата му страна бе станала за него толкова обичайна, колкото тъмнината за нощта.
— Наметалото ми — каза той.
След броени мигове Джеймсън вече беше извадил от скрина богато извезано наметало от дамаска. Сред пищните гънки на тъканта проблясваха весело множество скъпоценни камъни и перли. Беше наметало, достойно за крале. И беше дар от султана за рицаря, попречил на своите войници да обезчестят петте му съпруги след превземането на султанския дворец.
— Не това — каза Доминик. — Черното. То приляга повече на ризницата и меча.
Джеймсън въздъхна и замени красивата наметка с простото наметало от черна вълна. Впрочем, макар това да не се забелязваше от пръв поглед, то бе не по-малко ценно, защото беше богато обшито с кожа от самури от далечните гори на Севера, на повече от хиляда мили оттук.
Доминик го наметна на раменете си. Тежките дипли от вълна и кожа обгърнаха тялото му и само продълговатото очертание на меча или случаен отблясък от металните халки на ризницата издаваха какво се крие под тях. Валетът закопча наметалото с простата желязна тока, която господарят му носеше по време на бой.
Саймън поклати глава полуразвеселено-полусъжалително. Дори гол Доминик представляваше внушителна гледка, а в дрехи като тези бе недвусмислено предупреждение към хората от областта, че имат нов господар.
Господар, на когото трябва да се подчиняват.
— Горката невяста ще припадне от страх, когато те види — каза Саймън.
— Надявам се — измърмори Доминик.
Каза го съвсем тихичко, за да не бъде чут. Не бе разказал на никого за срещата си с предрешената като ратайска дъщеря господарка на крепостта. Гордостта му все още бе наранена от лекотата, с която бе успяла да го заблуди.
Звънът на църковните камбани отекна над равнината, приканвайки населението на Блакторн на сватбената церемония. Преди още ехото им да е заглъхнало, Доминик вече бе напуснал покоите си в крепостта и се бе качил на коня си, който го чакаше, в двора.
Булката обаче далеч не очакваше сватбата с такова нетърпение.
— Едит, моля те престани да се въртиш наоколо като изгладнял сокол — каза Мег.
Въпреки строгите думи гласът й беше нежен. За пръв път непрестанното бърборене и щуране напред-назад на компаньонката й не я дразнеха, напротив — разсейваха я и отклоняваха мислите й от това, което предстоеше да се случи.