Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)

Децата седнаха от двете му страни и започнаха да го милват. Двамата бедуини, които никога не бяха виждали такова същество, поглеждаха изумени към него и повтаряха „Аллах! О келб кебир!“ (О, боже, какво огромно куче!) а то известно време полежа спокойно, след това вдигна глава, помириса въздуха с черния си нос, който приличаше на огромен трюфел, подуши и скочи към изгасналия огън, където имаше остатъци от храна.

И в същия миг козите и овнешки кости започнаха да хрускат и да се ронят като сухи съчки между силните му зъби. Осемте души, заедно със старата Динах и Нели, бяха оставили достатъчно отпадъци дори за такъв „келб кебир“. Суданците обаче бяха обезпокоени от неговото появяване — двамата камилари извикаха настрана Хамис и започнаха да разговарят с него тревожно, дори малко възбудено.

— Иблнс е довел това куче! — извика Гебхър. — И как е стигнало дотук след децата, като те пътуваха до Гарак с влак?

— Сигурно по следите на камилите — отговори Хамис. Лошо стана. Всеки, който го види с нас, ще запомни кервана ни и ще покаже откъде е минал. Непременно трябва да се отървем от него.

Но как? — попита Хамис.

Имаме пушка, вземи я и му тегли куршума.

Пушка има, но аз не мога да стрелям с нея. Ако вие можете?

Може би Хамис щеше да стори това по неволя, защото няколко пъти Стас беше отварял и затварял пред него своята пушка, но му беше жал за кучето, което обикна, докато се грижеше за него преди още децата да пристигнат в Медиист. А пък знаеше много добре, че двамата суданци нямат никакво понятие как се борави с най-новия модел, оръжие и няма да се справят с него.

— Ако вие не умеете — каза той с лукава усмивка, — само малкият ноузрани (християнин), може да убие кучето, но пушката може да гръмне няколко пъти поред, та не ви съветвам да му я давате в ръцете.

— Опазил ни бог — отвърна Идрис. — Ще ни изпозастреля като пъдпъдъци.

Имаме ножове — забеляза Гебхър.

— Опитай, но помни, че имаш и гърло, което кучето ще разкъса, преди да го намушкаш.

— Какво да правим тогава? Хамис сви рамене.

— Защо искате да убиете кучето? Дори ако след това го затрупате с пясък, хиените ще го изровят, преследвачите ще намерят костите му и ще разберат, че не сме преминали Нил, а бягаме по тази страна. Нека тича след нас. Колкото пъти бедуините отиват за вода, а ние се укрием в някоя клисура, можете да бъдете сигурни, че кучето ще остане при децата. Аллах! По-добре, че сега дойде, защото иначе щеше да доведе потерята по нашите следи чак до Бербер. Няма нужда да го храните, ако не му стигат нашите отпадъци, никак не му е трудно да си хване хиена или чакал. Оставете го на мира, и да не губим повече време за празни приказки.

— Може би имаш право — рече Идрис.

— Щом като имам право, ще му дам и вода, за да не тича само до Нил и да не се показва в селата.

Така съдбата на Саба беше решена и като си почина и се наяде добре, той за един миг излочи паница с вода и се впусна с нови сили след кервана.

Изкачиха се на една висока равнина, където вятърът беше набръчкал пясъка и откъдето се виждаше в две посоки огромното пространство на пустинята. Небето придоби цвета на мидена черупка. Насъбраните на изток леки облачета се променяха като опал, след това изведнъж придобиваха златист цвят. Блесна лъч, след това втори и слънцето, както обикновено става в южните страни, където почти няма здрач и зора, не се издигна полека, а избухна като огнен стълб зад облаците и заля с ясна светлина кръгозора. Небето се разведри, развесели се земята и пред човешките очи се разкриха безкрайните пясъчни простори.