Милост

— Виждате ли някакъв смисъл? — обърна се той към Оуен.

— Чисти брътвежи — отвърна Лиз.

Съпругът й я погледна, сетне добави:

— Обсъждахме го, когато се получи, но решихме, че са безсмислици.

Лиз преподаваше английски в Риджтънската гимназия.

— Получавала съм доста такива глупости като ученичка — засмя се мрачно тя.

— „Твоят любим“. — Шерифът задържа погледа си върху писмото. — Обратен адрес?

Лиз разрови в папката, където съхраняваше писмото в раздел „Писма и други“. Сега забеляза, че го е сложила точно след „Последни желания и завещания — Оуен и Лиз“. Намери плика. Нямаше обратен адрес. Печатът беше от Глочестър.

— Това е далеч от Марсден — изтъкна тя.

— Изчакайте да се обадя.

Шерифът погледна Оуен и той кимна към телефона.

Лиз се облегна на кухненския плот, отпи глътка шипков чай и си спомни онази гореща септемврийска неделя — тъкмо пресаждаше една лимоненожълта хибридна чаена роза. Потта се стичаше по носа й и я гъделичкаше. Оуен бе работил целия ден и тъкмо се беше върнал. Около шест часа слънцето бе ниско и не печеше силно. Той застана на прага със свити рамене, с лист хартия в ръка. Лиз го погледна, растението се изхлузи между пръстите й и един трън я убоде. Тъй като вниманието й бе привлечено от мрачното изражение на съпруга й, в първия момент не усети болката. Остави храстчето на земята. Оуен й подаде писмото и тя го пое бавно, оставяйки кървав отпечатък върху плика — като старовремски восъчен печат.

Порша го прочете сега. Вдигна рамене и обяви:

— Нося туй-онуй. Ела в стаята ми, ако искаш. Може да те успокои.

Лиз примигна. Само сестра й би й предложила марихуана пред една пета от градското шерифство (на предната броня на патрулната кола имаше лепенка с надпис „Риджтън казва НЕ на дрогата“). Това беше стилната Порша — палава, лукава, извратена. О, Порша — стройната, бледа, приличаща на французойка, с дискмена си и опашката от ухажори с красиви лица. Тя бе принудена да прекара тази вечер на село и сега изпрати на Лиз една от онези до болка познати студени въздушни целувки.

Сестра й не реагира. Младата жена вдигна рамене, хвърли бегъл поглед на Оуен и излезе.

Шерифът, който не беше чул предложението на Порша, а вероятно и да го беше чул, нямаше да го разбере, затвори телефона.

Обърна се към Оуен:

— Ами… В общи линии, няма от какво да се тревожи.

„Да се тревожи?“ помисли си Лиз. За нея ли говореше? Лицето й пламна и дори консервативният Оуен се размърда неловко при това покровителствено държане от страна на шерифа.

— Казаха, че писмото няма никакъв смисъл. Хрубек е шизофреник, те не са особено добри в общуването. Прекалено са нервни, за да разговарят нормално. Затова пишат дълги писма, които в повечето случаи са безсмислени, и когато отправят някакви заплахи, са твърде страхливи, за да ги изпълнят.

— Ами печатът? — попита настойчиво Лиз. — Глочестър.

— О, това ли? Питах и за него. Възможно е той да го е изпратил. През първата седмица на септември е бил в една тамошна болница за изследвания. Режимът там е доста лек. Може да се е измъкнал и да е изпратил писмото. Както ви казах и преди обаче, тръгнал е на изток, отдалечава се оттук.