Кръгът

Следващата сцена представляваше телевизор върху дървена поставка. Беше от старите 19-инчови апарати, с кръгъл бутон за превключване на каналите, с антена като заешки уши. Не беше предаване в предаването, а телевизор в телевизора. Още нищо нямаше на екрана. Изглежда, беше включен — червената лампичка до копчето за каналите светеше. После екранът в екрана започна да трепти. Стабилизираше се и после отново започваше, отново и отново, с увеличаваща се честота. След това замъглено се появи един-единствен йероглиф: сада. Думата влизаше и излизаше от фокус, разкривена и започна да прилича на друга дума, преди напълно да изчезне, като тебешир, изтрит с мокър парцал от дъска.

Асакава започна да се задушава. Можеше да чуе ударите на сърцето си, да усети налягането на течащата във вените кръв. Мирис, допир, сладко-кисел вкус, пронизващ езика му. Странно — нещо стимулираше и петте му сетива, някаква друга медия. Звуковете и картината, които се появяваха, бяха в неговите спомени.

Появи се лицето на мъж. За разлика от останалите картини, този човек беше жив — излъчваше завладяваща виталност. Асакава изпита омраза към него. Нямаше представа защо. Не беше отблъскващ. Челото му беше леко издадено, но иначе имаше нормални черти. Очите му обаче излъчваха нещо заплашително. Очи на хищник, който се приближава към жертвата си. Лицето му бе потно. Дишането — тежко, погледът сочеше нагоре, движеше се ритмично. Зад гърба му растяха разпръснати дървета, следобедното слънце проникваше през листата им. Мъжът погледна надолу и после отново напред, погледът му се срещна с този на зрителя. Асакава и мъжът се гледаха известно време. Парализиращото усещане се засили и Асакава искаше незабавно да откъсне погледа си. Лиги се стичаха от устата на другия, очите му бяха кръвясали. Мускулите на врата му изпълниха екрана, после изчезна от лявата страна на екрана. За известно време можеше да се види само черната сянка на дърветата. Писък започна да се заражда дълбоко вътре. В същото време се появи лявото рамо на мъжа, после вратът му и най-накрая лицето му. Раменете му бяха голи, а на дясното имаше дълга, дълбока рана от няколко сантиметра. Капки кръв като че ли бяха изсмукани към камерата, ставайки все по-големи и по-големи, докато не уцелиха лещата и закриха гледката. Екранът стана черен, после пак, почти като примигване, и когато светлината се върна, всичко беше червено. Мъжът сякаш убиваше с поглед. Лицето му се уголемяваше заедно с рамото му, от там, където плътта беше издълбана, стърчеше кост. Асакава почувства огромен натиск върху гърдите си. Отново видя дървета. Небето се въртеше. Цветът на небето преливаше в залез, тревата шумоли. Видя пръст, после трева, после пак небето. Отнякъде чу плач на бебе. Не знаеше дали беше същото от преди малко. Най-накрая ръбът на екрана стана черен, тъмнината постепенно се събираше в кръг по средата. Тъмнината и светлината сега ясно се различаваха. В центъра малка светла луна плаваше насред мрака. Върху луната имаше лице на мъж. Буца с размерите на юмрук падна от луната с глух тътен. Още една и още една. С всеки звук картината подскачаше и се люлееше. Звукът от разкъсваща се плът и после непрогледна тъмнина. Дори и след това продължи пулсиране. Кръвта още циркулираше и пулсираше. Сцената продължаваше и продължаваше. Тъмнина, сякаш никога няма да си отиде. Тогава, точно както в началото, започнаха да се появяват думи. Написаното в началото беше неумело, като от дете, което сега се учи да пише, но това сега беше по-добро. Бели букви навлизаха в картината и после изчезваха: