Вирусът Y2K

— Всички сме тук.

Бил Пакард живееше през три преки със съпругата и двете си деца. Отчасти случайно, но отчасти и нарочно Копланд, Пакард, Гарсия и Спилман продължаваха да живеят в квартала в горната част на Уест Сайд, където израснаха. През годините Копланд едва не започна да се хвали пред тях с плановете си за „Чейс Манхатън“. Щеше да изпита огромно удоволствие да им подхвърли небрежно: „Знаете ли какво ще направя, приятелчета?“ Пакард и Спилман вероятно щяха да сметнат плана за доста находчив и да се засмеят, но не се съмняваше, че Ед Гарсия щеше да го арестува. Трудно му бе да погажда мръсни номера на хора, които познаваше, откакто беше проходил, но вече го правеше в продължение на пет години. Голяма работа — всичко ще приключи до сутринта.

— Ще засегне Сибир след около четиридесет и пет минути — продължи лекарят, — а два часа по-късно и Япония.

— Да вървят по дяволите руснаците и японците — обади се Копланд. — Така само ще си получат заслуженото. Как са нещата в болницата?

— Притеснявам се. Почти всички проклети уреди са с вградени чипове, а никой не е бил проверен.

— Това е лудост — отсъди Копланд.

— Знам. Срещах се с някои от началниците. Шибаните бюрократи не разбират сериозността на проблема.

— Нужна ли ти е помощ?

— Господи, да! Но според началниците това не е предвидено в бюджета, така че дори не мога сам да осигуря помощ. Много гнусна история.

— Продаде ли си ценните книжа?

— Да.

— Изтегли ли парите от банката?

— Да.

— Складира ли храна и вода?

— Да, както и батерии. Какво е това? Инспекция ли?

— Не забравяй и свещи — добави Копланд. — Не можеш да управляваш болницата, но можеш да се погрижиш за себе си, нали?

— Прав си, предполагам — съгласи се лекарят. — Ще те видя ли довечера?

— Мисля, че не — отвърна Копланд. — Ще остана в офиса доста след полунощ.

— Е, ако имаш възможност, отбий се. До скоро. Веднага щом затвори, телефонът звънна отново.

— Копланд.

— Док се обажда. Видя ли новините?

— Да.

— Гледай какво става из цяла Нова Зеландия. Рафинериите, светофарите, електричеството. Окланд е останал без вода. Ще идваш ли тази сутрин?

— Както всеки друг ден, Док. Джоди и аз имаме пресконференция в 9,30 в банката.

— Според мен жуналистите ще бъдат доста заети тази сутрин — отбеляза Док. Не се изненадвай, ако не се появят.

— Нищо няма да ме изненада днес — увери го Копланд.

— Не бих бил толкова уверен, Доналд. Всички ще бъдат изненадани днес, дори и ти.

— Убеден съм, че си прав — съгласи се Копланд и отпи от кафето. — Виж, самолетните катастрофи и спирането на електричеството положително ще поразстрои някои от нашите хора, но не ми пука. Всички ще се явят днес и ще работят до полунощ. Това ще е най-заетият ни ден.

— Бива си те, Дони, момчето ми, караш всички ни да работим като роби. Не се притеснявай, шефе. Всички са в течение какво трябва да правят.

Копланд включи електронната поща и разпозна, че първият адрес е на бившата му съпруга, Мари, преродила се християнка, която от време на време му изпращаше съобщения, с които го приканваше да се обърне към Господ и да чете Книгата на откровенията. Поколеба се, преди да отвори съобщението. В главата му прозвуча мелодията „Времето настана днес“. Нямаше особена причина, да се сети за тази мелодия — впрочем тя често се въртеше в главата му. Тиктак, тиктак. Копланд постоянно отчиташе времето. И сега погледна към ръчния си часовник „Ролекс“, купен за двадесет хиляди долара, независимо от трите дигитални часовника в кухнята. Имаше чувството, че животът му изтича с всяко тиктакане на часовника. Затова си бе наложил да успява във всяко начинание, с което се захващаше. Разполагаш с определен брой часове, често си напомняше той, и ако не въведеш ред и дисциплина за всички, ще настъпи хаос. Резултатът от прилагането на такъв безмилостен режим в продължение на две десетилетия бе четиридесет и три годишен мъж, напрегнат като изопната струна.