Перфектен убиец

— Ще запалиш ли? — той предложи пура на Найтхоук.

— Не зная. Не си спомням.

— Опитай една. Само така можеш да разбереш.

Найтхоук се съгласи, взе една и запали. Реши, че ще трябва да опита още няколко пури преди да реши дали му харесват.

— Както и да е — продължи Маркиза, — за какво по дяволите си им длъжен на онези хора на Делурос? Ако не искаха нещо, нямаше да си тук. Така или иначе си незаконен; клонирането на хора е престъпление, така че са нарушили няколко закона, за да те направят. Ти им хващаш човека, който искат, след което ще те пратят на друга поръчка или ще те превърнат в протоплазма — и в двата случая не те очаква много весело бъдеще.

— А ти какво бъдеще ми предлагаш? — попита Найтхоук.

— Най-доброто — отговори Маркиза с усмивка. — Пропусни човешкия етап. Направо стани цар веднага след като си излязъл от епруветката! Вече владея единадесет планети; до края на живота си ще съм направил империя от двадесет и пет планети, може би дори тридесет. Ти ще бъдеш моят иконом. Ако искаш няколко свята само за теб, просто докажи колко си способен и ще са твои.

— Мислех, че Олигархията не гледа много благосклонно на императори-парвенюта — отбеляза Найтхоук иронично. — Дори когато населението на империите им е по-малко от населението на Солио II.

— Ние им правим услуга — отговори твърдо Маркиза. — Независимо колко се разраства армията, никога няма да можем да погълнем цялата галактика. Така че тук, на Границата, предприемчивите хора я поемат на малки хапки. В крайна сметка, мащабно погледнато, какво значение има за историята дали Олигархията владее тези планети или аз? Те се управляват от човешката раса и само това е важното.

— Това е най-красноречивото оправдание за подобен грабеж, плячкосване и масово избиване, което съм чувал — промърмори Найтхоук.

— И аз така смятам — съгласи се Маркиза, все така усмихнат. — Ако не ти харесва предишното обяснение, чуй това: Ще имаш повече власт, отколкото някога си си мечтал.

— Ами не зная — усмихна се и Найтхоук. — Мечтите ми са доста големички. Би могло дори да поискам да имам нещо твое.

Усмивката изчезна и Маркиза го изгледа студено.

— Ако се опиташ да вземеш нещо мое, ще станеш шестдесет и петата бележка под линия в биографията ми, парче мъртво месо, което чака да го натоварят и изнесат. — Той замълча. — От друга страна, прави каквото ти казвам, прави го добре и ще видиш, че за всичко може да се преговаря.

— Включително и за Перлата от Маракайбо?

— Почти всичко — поправи се Маркиза. — Тя е частна собственост, Перфектен убиецо. Дори не си го и помисляй!

— Казах ти: аз не съм Перфектния убиец. А тя има свободата да избира.

— Глупости! Никой няма никаква свобода. Ти принадлежиш на господарите си от Делурос и когато се откажеш от тях, ще принадлежиш на мен.

— А ти на кого принадлежиш? — попита Найтхоук.

— Длъжник съм на много хора из цялата Граница, така че донякъде им принадлежа.