Жажда за върхове
- Автор: Рангелова Маргарита, Робева Нешка
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жажда за върхове». Краткое содержание книги:
Прибрах се и Стойчо, който не беше присъствувал, ми разказа какво е станало. Без подробностите, разбира се, но ме беше предупредил. Не бях послушала и сега можех да си ближа раните и да слушам колко съм глупава, и как никога няма да ми дойде умът. Защо си спомням сега за онзи случай? Не аз, Стойчо ми го припомня. И още — напомня ми, че ансамблите на Златка са били или на първо, или на второ място. Ако аз се класирам на второ, ще си спомнят нейните първи места, само първите, и ще ми го натякват цял живот. Все едно какво ще направят трите от индивидуалното, всички ще говорят за ансамбъла. Ами я си представи какво ще кажат, ако си след второ място, което не е изключено, защото искаш да тръгнеш само с дебютантки. И защо ти е този ансамбъл? Малко ли са ти грижите по индивидуалното? И сега си по четирннайсет часа в залата. Откъде ще намериш време и за ансамбъла?
Стойчо продължава да ми обяснява как сега всички ще съжаляват Златка и ще говорят за това, как на Нешка нищо не може да й стигне. И как от жажда за слава се е провалила. И как Златка, след като толкова много е дала, трябва да се оттегли заради амбициите на Нешка. Заради безкрайните амбиции на Нешка. И „Я се виж на какво си заприличала…“
Тук вече Стойчо прекалява. Не се казва на една жена „Я се виж на какво си заприличала“, колкото и амбициозна да е. Обяснявам му пак, че ансамбълът на Златка не ми хареса, че го виждам много по-силен и при това положение съм направо длъжна да го взема и да го покажа по-силен, най-силен, най-добрият ансамбъл, който някога се е играл. И в крайна сметка нищо не могат да кажат, защото предлагам конкурс, и пак могат да кажат, че музиката не им харесва. Между другото преди три години, когато музиката на Гершуин не можа да издържи конкуренцията на нашия пианист, все пак взеха всички ефектни елементи от нашата композиция, така че конкурсът пак беше полезен.
Разбира се, много ясно ми беше, че сега вече няма да се оставя да ме подиграват по този начин. Само намекнах за това и Стойчо е готов да ми се присмее. Бил чувал много мои закани. Добре, че бил той, за да може някой все пак да чуе. Колко пъти съм казвала, че не сме туристическо бюро и че ще искам предварително да зная кой отива като съдия, кой като водач и защо. И ще попитам защо пък веднъж мене не ме попитаха. Когато смятам, че някой турнир е особено важен и искам да имаме стабилен, опитен съдия, а ден преди заминаването разбирам, че ще идва някоя, за която никак не ми е ясно защо въобще е съдия и какъв съдия е и прочее. Та в такива случаи добре, че бил той, за да чуе все пак някой протеста ми…
Вярно е, утвърдило се е мнението, че съм конфликтна, избухлива. То си е така. Мога да избухна съвсем нетактично и грубо, както в Белград, но иначе доста търпя — хайде да не усложняваме и без това сложното положение, мир да е, много важно кой ще замине. Не това е най-важното. Така се успокоявам, като ми попремине ядът, затова Стойчо е прав, че той най-често е единствената публика на тези избухвания и закани. И все пак сега наистина нямам никакво намерение да отстъпвам. Искам българският ансамбъл да изглежда в Страсбург така, както сега го виждам.
Искам и оставам соло, както никога в нищо не съм била. Всички са против това. Всички без никакво изключение. И Маргарита…
Да, и аз. Откога чакам да взема думата, но не искам да прекъсна Нешка. Рядко може човек да я хване за такава дълга „серия“ от спомени. Искам да се върна малко назад.
В редакцията се получават писма от цялата страна. Момичета, момчета искат да кажа на Илиана да не се отказва. „Кажете й, че от нея по-хубава няма. Кажете й, че никой не може да ни развълнува като нея. Кажете й, че гимнастиката ще загуби най-хубавото, което е имала.“ Няма какво да й казвам. Нося й писмата в залата. Илиана жадно чете, но нищо не казва. Само пита:
— Нали мога да ги взема?
— Ами да, те са за тебе…
Пристига Борис Арнаудов, редактор от Радио София, точно когато ми носят пощата. Давам и на него да прочете днешните писма и Борето задава вечния си въпрос: „Можем ли с нещо да помогнем?“.
Има журналисти, които се интересуват преди всичко от това, какво впечатление ще направят, колко шум ще вдигнат около себе си. Борето все иска да помогне, ако може. Редактор е в „Хумор, сатира и забава“ на програма „Христо Ботев“. Решава да покани Илиана на едно интервю в Радиото. Другите въпроси й дава да види предварително, а този, последния — „Има ли нещо, което може да ви върне в залата като състезателка?“, задава накрая така, като че ли току-що му е хрумнало. Илиана поема дъх, точно както когато тръгва към поредното изпълнение. „Можеше допреди два месеца. Само Нешка можеше, сега никой. Късно е…“ Бях помолила Стойчо да запише интервюто.