Нежно откритие
- Автор: Робертс Нора
- Серия: stanislaski family #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежно откритие». Краткое содержание книги:
Сидни Хейуърд е твърдо решена да докаже на всички, че има качеството и способността да управлява поста, наследен от дядо й. След срещата си с нея, в Михаил Станисласки се заражда неудържимото желание да бъде с тази жена.
— Сигурно ремонтът създава доста неудобства за наемателите.
— По-добре така, отколкото да включиш миксера и да лишиш от електричество цялата сграда. Старата инсталация беше отпреди четирийсет години. Тази издържа по-високо натоварване и е по-надеждна.
Сидни се наведе през ръката му и огледа жиците.
— Добре.
Ако тя не ухаеше толкова приятно, Михаил може би щеше да се усмихне, ала вместо това само се отдръпна.
— След като проверим цялата инсталация, ще измажем отново стените. Ела.
Беше изпитание и за двамата, ала той я разведе из етажите, показа й всички етапи от работата и подробно й обясняваше какво е извършено и какво остава да се направи.
— По-голямата част от подовата настилка ще запазим. Някъде обаче се налага да бъде сменена. — Той ритна парче шперплат, което бе заковал върху дупка на площадката между втория и третия етаж.
Сидни само кимна, задаваше въпроси единствено ако й се струваха умни и на място. Повечето от работниците си бяха отишли, за да получат седмичните си заплати. Шумът бе поутихнал и зад вратите се чуваха приглушени гласове, музика и телевизионно преследване с коли. Тя вдигна вежди при звука на саксофон, който свиреше „Рапсодия в синьо“.
— Това е Уил Меткалф — рече Михаил. — Много е добър. Свири в оркестър.
— Наистина е добър. — Усещаше парапета устойчив и гладък под дланта си, докато слизаха надолу. Михаил поправя, ремонтира, подменя, защото е загрижен за хората, които живеят в тази сграда помисли си тя. Знае кой свири на саксофон, кой яде печено пиле, чие бебе плаче. — Доволен ли си от напредъка? — тихо попита Сидни.
Тонът й го накара да я погледне — нещо, което се бе опитал да избягва до този момент. Няколко къдрици от косата й се бяха измъкнали от шнолите и падаха на челото. Забеляза и бледите лунички около нослето й.
— Доволен съм. Но ти си тази, която трябва да отговори на този въпрос. Сградата е твоя.
— Не, не е. — Очите й бяха сериозни и тъжни. — Твоя е. Аз само подписвам чековете.
— Сидни…
— Видях достатъчно, за да се убедя, че си поставил успешно начало. — Тя забърза надолу по стълбите. — Обади ми се, когато дойде време за следващата вноска.
— По дяволите. Чакай малко. — Той я настигна в подножието на стълбите и я хвана за ръката. — Какво ти става? Първо се озоваваш в стаята ми бледа и останала без дъх. Сега пък бягаш и в очите ти напират сълзи.
Беше й станало болно, че няма кръг от хора, които да са загрижени за нея. Близките й приятели бяха много малко и напълно погълнати от себе си. Най-добрият й приятел беше Питър, а и това приятелство беше безвъзвратно провалено. Чувстваше се някак изолирана от живота и завиждаше за сплотеността и съпричастието, които усещаше на това място. Сградата не беше нейна, помисли си отново Сидни. Тя просто беше собственикът.
— Не бягам и нищо ми няма. — Искаше да си тръгне, да се махне оттук, но трябваше да го направи с достойнство. — Гледам на тази работа много сериозно. Това е първият ми голям проект, откакто поех ръководството на „Хейуърд“. Искам всичко да бъде както трябва. И поех голям риск, като… — Тя замълча и погледна към вратата отдясно. Сигурна бе, че дочу някой да вика за помощ. Вероятно е било по телевизията, помисли си, но преди да продължи, долови отново тихия, жален вик. — Михаил, чу ли това?
— Кое? — Как би могъл да чуе каквото и да било, като единствената му мисъл бе да се въздържи да не я целуне отново?
— Тук вътре. — Тя се обърна към вратата и напрегна слух. — Да, ето пак…
Този път и той го чу. Вдигна юмрук и удари по вратата.
— Госпожо Уолбърг! Госпожо Уолбърг, Михаил е.
Треперещият глас едва се чу през дървената преграда.
— Ударих се. Помогнете!
— О, Господи, тя…
Преди Сидни да довърши, Михаил блъсна с рамо вратата. При втория удар тя се отвори и увисна на пантите.
— В кухнята — долетя слабия вик на госпожа Уолбърг. — Михаил, слава Богу!
Той се втурна в апартамента, където се виждаха множество плетени на една кука покривчици и хартиени цветя и намери старицата в кухнята. Жената бе дребна и слабичка. Побелялата й коса бе разрошена, а по челото и блестяха капки пот.
— Нищо не виждам — рече тя. — Изпуснах си очилата.
— Не се тревожете. — Той коленичи до нея и машинално провери пулса й, докато се взираше в лицето й, изкривено от болка. — Извикай линейка! — нареди той на Сидни, ала тя вече бе грабнала телефона. — Не мога да ви помогна, докато не ми кажете къде сте се ударили.
— Бедрото. — Тя стисна зъби при ужасната болка. — Мисля, че съм си счупила бедрената кост. Паднах, спънах се. Не можех да помръдна. При целия този шум никой не чу виковете ми. Минаха вече два-три часа. Чувствам се толкова слаба.