Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Понастоящем сме свидетели на международна система при която според Хедли Бул „две или повече държави имат достатъчно контакти помежду си и достатъчно взаимно влияние върху решенията си, за да се държат — поне до известна степен — като части на едно цяло“. Международно общество обаче съществува само ако определен брой държави в рамките на някаква международна система имат „общи интереси и общи ценности“, „разглеждат се като обвързани от общи ръководни принципи“, „споделят общи институции“ и имат „обща култура или цивилизация“57. Подобно на своите предшественици — шумерска, гръцка, елинистка, китайска, индийска и ислямска цивилизация — европейската международна система между XVII и XIX в. също представлява международно общество. През XIX и XX в. европейската международна система се разширява дотолкова, че обхваща почти всички общества, принадлежащи към други цивилизации. Също така в тези страни са експортирани някои европейски институции и практики. При все това въпросните общества са лишени от обща култура, каквато лежи в основата на европейското международно общество. Съгласно английската теория за международните отношения светът представлява добpe развита международна система, но дори в най-добрия случай е едно твърде примитивно международно общество. Всяка цивилизация разглежда себе си като център на света и пише собствената си история като основен драматичен сюжет в историята на човечеството. Вероятно това е валидно в най-голяма степен за Запада в сравнение с другите култури.

Подобни моноцивилизационни перспективи обаче все повече губят своята релевантност и полезност в един мулти-цивилизационен свят. Изследователите на цивилизациите отдавна си дават сметка за тази банална истина. През 1918 г. Шпенглер отхвърля широко разпространеното в Европа късогледо схващане за историята с неговото прегледно разделение на древна, средновековна и модерна епоха, определяни единствено по отношение на Запада. „Необходимо е“, настоява той, да се замени този „Птоломеев подход към историята“ с Коперников, както и и да се замени „празната измислица за една линейна история с драмата на множество от могъщи култури“58. Няколко десетилетия по-късно Тойнби критикува „тесногръдието и непроницаемата самозатвореност“ на Запада, проявяващи се в „егоцентричните илюзии“, че светът се върти около него, че Изтокът не се променя, ала „прогресът“ е неизбежен. Подобно на Шпенглер той отхвърля допускането за единството на историята, допускането, че „съществува само един цивилизационен поток, който е нашият собствен, и че всички останали цивилизации или дължат съществуването си на нея, или са изгубени в пясъците на пустинята“59. Петдесет години след Тойнби, Фернан Бродел по сходен начин настоява за една по-широка перспектива и за разбиране на „големите културни конфликти в света и на множеството цивилизации в него“60. Илюзиите и предразсъдъците, за които предупреждават тези историци, са обаче все още живи, като в края на XX в. те избуяват под формата на широко разпространената тесногръда самонадеяност, че европейската цивилизация на Запада е понастоящем универсалната цивилизация на света.