Нощта на трифидите
- Автор: Кларк Саймон
- Серия: the triffids #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощта на трифидите». Краткое содержание книги:
А битката с трифидите съвсем не е завършила…
— Почти съм убеден, че затъмняващият облачен слой започва ниско — продължаваше Хинкман. — Но тъй като тази гръмотевична буря очевидно се дължи на вида облаци, познати като купесто-дъждовни, нищо чудно да продължава до височина над шест хиляди метра.
Природните стихии сякаш пожелаха да потвърдят мнението на метеоролога и раздвоена мълния разцепи небето. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата раздруса самолета на пистата.
— Господин Мейсън…
— Да?
— Нашият замисъл се отличава с изящна простота. Вие ще издигнете самолета през облака, докато не стигнем до невъзпрепятствана от нищо слънчева светлина, за да определим докъде се простира затъмняващият слой.
— Разбирам.
— Тази въздушна машина може ли да набере височина шест хиляди метра?
— Пределната височина на полета е около петнайсет хиляди метра. Това задоволява ли ви, господин Хинкман?
— Да… да, достатъчно е. Долових сериозен спад във въодушевлението му.
Поредната избликнала в небето мълния обля околността с електрическо синьо сияние. Дърветата, превърнати за малко в силуети, приличаха на рошави зверове, струпали се за нападение. Запомняща се картина. И смразяваща.
— А-а… Господин Мейсън…
— Наричай ме Дейвид, моля те.
— О, да, разбира се. Тогава те моля да ме наричаш Сеймор.
— Слушам те, Сеймор.
— Няма как да не забележа, че тази гръмотевична буря изглежда твърде силна.
— Страхотно трещи, нали, Сеймор?
— А-а… да. — В слушалките ми прозвуча бледа имитация на смях. — Така си е, Дейвид. Ъ-хъм, просто се питах…
— Да?
— Всъщност трябва ли да летим в такова време?
— Командир Рейнълдс вече каза, че задачата е неотложна.
— А, да, каза го.
— И ние искаме да открием на какво се дължи това адско затъмнение, нали?
— Да, да, разбира се. Ъ-хъм…, но не е ли… не е ли възможно нашият самолет да бъде ударен от мълния?
— Не, Сеймор, не бих казал, че е възможно. Просто е сигурно.
— Ох, Божичко…
— Не се притеснявай. Вчера катастрофирах със самолет и не вярвам, че чак толкова нямам късмет, за да се случи същото и днес. Ти как мислиш?
— Аз… ъ-хъм…
— Ето я и зелената светлина. Дръж се, Сеймор. Това бебче може да се носи шеметно.
Май го дочух да започва някакви думи, може и да беше молитва. Но ревът на двигателите заглуши гласа му. След миг се понесохме нагоре, където ни очакваше незнайно какво.
ШЕСТА ГЛАВА
РАЗУЗНАВАНЕ
Откровено казано, очаквах най-нормален полет. Но съвсем скоро открих достатъчно поводи да умувам.
Е, да, условията изобщо не бяха обикновени. Времето се разбушува свирепо. Вярно беше и че излетях в непрогледен мрак със Сеймор Хинкман, вече напълно вглъбения в себе си (и твърде мълчалив) метеоролог. Но този самолет — „Глостър Джевлин“ — беше изтребител за всякакви климатични условия и нощни полети, предназначен да понесе схватки дори зиме насред Арктика. И така, издигах се все по-нагоре. Хиляда и петстотин метра, хиляда и осемстотин, две хиляди и сто… А тъмнината сякаш нямаше край.
От време на време се обаждах по радиото в базата. Нямах нищо ново за казване.
Кръжах в трийсеткилометрови кръгове над невидимия остров Уайт. Издигахме се постоянно, двигателите виеха. Колкото вода бе останала по покритието на кабината, остъргваше я насрещният въздушен поток с хиляда километра в час. Пет хиляди и петстотин метра. Висотомерът се въртеше забързано, отброяваше все по-големи числа. Чух гласец в ухото си.
— Дейвид… ъ-хъм… Д-дейвид… невредими ли излязохме?
— През бурята ли? Да, няма проблеми.
— Не ни ли удари мълния?
— Удариха ни шест мълнии.
— Шест? — Гласът му изведнъж прозвуча задавено. — Шест?!
— Шест — потвърдих невъзмутимо. Не се безпокой. Уредите малко заподскачаха. Но ние не сме заземени, затова нямаше повреди.
— Слава Богу! — въздъхна той.
Озърнах се, но не видях лицето му заради затворения шлем и кислородната маска. Главата му обаче се въртеше наляво-надясно. Явно бе овладял страха си достатъчно, за да се събуди интересът му към ставащото наоколо.
— На каква височина сме по-точно? — попита той.
— Доближаваме шест хиляди метра.
— Всеки момент ще стигнем до горния край на облачния слой.
— Виждаш ли нещо?
— Нищичко. А ти?
— И аз. Ще продължа да се издигам.
— А ще можеш ли… ъ-хъм, да намериш обратния път?
— Не се тревожи, поддържам радиовръзка с базата, те ни виждат ясно и хубаво на радарния екран. Сега сме точно над Уинчестър.