Сърца в Атлантида

Това беше умно. Момчетата от средното училище „Сейнт Гейбриъл“ в Стедфаст винаги дразнеха или биеха децата от началното училище „Харуич“, докато те отиваха на училище. Опитваха се да ги съборят от колелата им, подвикваха на момчетата, че приличат на момичета, а на момичетата, че „им се пускат“, което според Боби означаваше, че са се целували с език и са ги опипвали.

— Не, тези лайнари се появяват обикновено по-късно — рече Съли-Джон. — Сега са още вкъщи, където се кипрят пред огледалото и си решат косите назад, както го прави Боби Райдъл.

— Не псувай — сръга го отново Каръл. Съли-Джон я погледна обидено.

— Кой псува? Аз не псувам!

— Псуваше.

— Не съм, Каръл.

— Си.

— Не, госпожице, не съм.

— О, да, господине. Псуваше. Каза лайнари.

— Това не е псувня! — Съли-Джон се обърна и погледна Боби с надеждата, че ще се намеси, но той се беше загледал напред по Ашър Авеню, където един кадилак се движеше бавно покрай тротоара. Беше огромен и изглеждаше малко блестящ, но така изглеждаха всички кадилаци. Беше боядисан в бледокафяво и не му изглеждаше вулгарен. Освен това зад волана седеше жена.

— Така ли? Е, тогава е мръсна дума, а мръсните думи са почти като псувните.

— Ще трябва да те понатупам малко — рече многозначително Съли, — за да разбереш кой е шефът. Аз — Тарзан, ти — Джейн.

— Аз — Каръл, а ти — простак! Ето, вземи! — Каръл стовари три книги в ръцете на Съли — учебник по аритметика, учебник с упражнения по писане и „Малка къща в прерията“. — Задето изпсува, сега ще ми носиш книгите.

Съли-Джон изглеждаше много нещастен.

— Защо трябва да ти нося книгите дори и да съм изпсувал, което всъщност не съм направил?

— За наказание — отвърна Каръл.

— Наказание за какво, за Бога?

— За нещо, което си направил погрешно. Ако псуваш или лъжеш, трябва да бъдеш наказван. Това ми го каза едно от момчетата от „Сейнт Гейб“. Казва се Уили.

— Не трябва да се виждаш с тях — каза Боби. — Те са доста подли. — Той знаеше това от личен опит. След като свърши коледната ваканция, трима от училището „Сейнт Гейб“ го бяха подгонили по Броуд Стрийт и искаха да го бият само защото „ги гледал накриво“. И щяха да го направят, ако този, който тичаше най-отпред, не се беше подхлъзнал на един от завоите и не беше паднал, което даде достатъчно време на Боби да влезе във входа и да завърти ключа. Момчетата се бяха помотали отпред още малко и после си бяха тръгнали, като преди това обещаха на Боби да се срещнат отново.

— Не всички от тях са лоши. Някои се държат нормално — обясни Каръл. Тя погледна към Съли-Джон, който носеше книгите й, и прикри усмивката си с ръка. Човек можеше да накара Съли да направи нещо за него, ако говореше достатъчно бързо и изглеждаше сигурен в себе си. Щеше да е по-хубаво, ако Боби беше взел да й носи книгите, но това нямаше да стане, докато той не я помолеше. Някой ден сигурно щеше да го направи. Тя беше оптимист. Междувременно й беше достатъчно да върви между двамата под хубавото сутрешно слънце. Тя тайничко погледна Боби, докато той зяпаше към съседния тротоар. Беше толкова сладък, а дори и не го подозираше. Всъщност това беше най-страхотното нещо за него.