Кралят в жълто

Стийв тихо го прекъсна:

— Мисля, че няма нужда да се тревожите за това, господин Уолтърс. Струва ми се, знам къде е отишъл.

Стийв Грейс закуси в хотела не защото беше гладен, а понеже се чувстваше омаломощен. Качи се пак в колата и се заспуска по дългия път от Крестлайн за Сан Бернардино. Широкото павирано шосе пълзеше по самия ръб на дълбока урва с дъно чак в долината. На някои места толкова се доближаваше до ръба, че дълги бели мантинели предпазваха автомобилистите.

Мястото се оказа на две мили под Крестлайн, където пътят правеше остър завой по хълбока на планината. Отстрани край банкета бяха паркирали коли — няколко частни, една служебна и една на „Пътна помощ“. Бялата мантинела беше счупена, а хората се бяха скупчили край дупката и гледаха надолу.

На около двеста и петдесет метра под тях смачканите останки на сива кола проблясваха на слънцето.