По-малката сестра
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По-малката сестра». Краткое содержание книги:
— Телефонния номер на Мейвис Уелд — казах. — Марлоу на телефона.
— Д-д-дадено. М-м-мейвис Уелд, казваш? Т-т-те-лефонния й номер, значи?
— Колко?
— Д-д-десет долара.
— Тогава все едно, че не съм се обаждал.
— Ч-ч-чакай м-м-малко! Н-н-не ми е разрешено д-д-да давам телефонните номера на тези кукли. 3-з-за-това като помощник по д-д-декорите много рискувам.
Почаках, като вдишвах обратно собствения си дъх.
— Разбира се, ще искаш и адреса — хленчеше Бульона, забравил да заеква.
— Петара. Адресът вече е в джоба ми. И стига си се пазарил. Ако си въобразяваш, че ти единствен в студията продаваш телефонните номера на…
— Чакай! — уморено каза и отиде за червеното си тефтерче. Заекваше като левак — само когато не беше възбуден. Върна се и ми го продиктува. В Крествю, разбира се. Ако телефонният ти номер не е в този район на Холивуд, значи си кръгла нула.
Отворих вратата на стоманеностъклената клетка, за да влезе малко въздух, докато набирам отново. Две иззвънявания, и ето че ме погали провлачен сексапилен глас. Затворих вратата на кабинката.
— Алоо? — изгука гласчето.
— Мис Уелд, ако обичате.
— Кой я търси, моля?
— Нося снимки от Уайти, заръча да й ги предам още тази вечер.
— Уайти? А кой е Уайти, амиго?
— Главният фотограф на студията. Би трябвало поне това да знаете. Аз съм на една пряка от блока, но не знам номера на апартамента.
— Мис Уелд се къпе — засмя се тя. — Предполагам, че в стаята, откъдето говореше, е прозвучало като сребърна камбанка. Но на мен ми се счу като прибиране на тенджери в долапа. — Разбира се, донесете снимките. Убедена съм, че умира от желание да ги види. Апартамент номер четиринайсет.
— Нали и вие ще бъдете там?
— Разбира се. Съвсем естествено. Защо питате?
Затворих и се измъкнах с преплитащи крака на свеж въздух. Мъжът с бричовете все така висеше наполовина от ланчата, но единият кадилак бе отпътувал, а на негово място се бяха престроили два спортни буика. Натиснах звънеца на номер 14 и прекосих вътрешния двор, където тънък прожекторен лъч осветяваше храст алени орлови нокти. Втори прожектор бе насочен към големия шадраван, препълнен с тлъсти златни рибки и мълчаливи лилии, чиито цветове се бяха прибрали за през нощта. Имаше две каменни пейки и люлка. Къщата не ми се видя много скъпа, макар че тази година всички къщи бяха много скъпи. Апартаментът се оказа на втория етаж. На просторната площадка имаше само две врати.
Звънецът прозвуча мелодично и ми отвори високо мургаво момиче по бричове за езда. Да я нарека сексапилна, значи нищо да не кажа. Бричовете и косата бяха катраненочерни. Бяла копринена блуза с алено шалче около врата. Но устните й бяха по-ярки от шалчето. Държеше дълга кафява цигара, стисната от миниатюрни златни щипчици. Пръстите, хванали щипчиците, бяха обсипани с повече скъпоценности, отколкото е прието. Черната коса бе разделена от път в средата, бялата като сняг линия стигаше до темето и се губеше отзад. От двете страни на стройната мургава шия се спускаха дебели плитки, завързани с алени панделки. Въпреки това времето, когато е била малко момиченце, бе отдавна минало.
Погледна рязко празните ми ръце. Фотоси трудно се побират в джоб.
— Мис Уелд, ако обичате — казах аз.
— Можете да ми дадете снимките.
Гласът бе хладен, провлачен и нагъл, но очите бяха съвсем различни. Изглеждаше недостъпна колкото едно подстригване.
— Съжалявам, но трябва да ги предам лично на мис Уелд.
— Нали ви казах, че се къпе.
— Ще почакам.
— Сигурен ли сте, че носите снимките, амиго?
— По-сигурен няма накъде. Защо питате?
— А как се казвате?
Гласът й заглъхна при последната дума като отвяно от внезапен полъх перце. Загука, зарея се, издигна се високо и запърха, а крайчетата на устните й се извиха много нежно в няма покана — бавно, като дете, което се опитва да улови снежинка.
— Последният ви филм беше прекрасен, мис Гонсалес.
Усмивката ме ослепи като светкавица и преобрази цялото й лице. Тялото й се изопна и завибрира от удоволствие.
— Беше ужасен — изгука тя. — Направо смърдеше. Но вие сте ужасно сладък. Макар ужасно добре да знаете, че филмът е боклук.
— Нищо, свързано с вас, не смърди, мис Гонсалес.