Вила „Тъга“
- Автор: Модиано Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Пройкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вила „Тъга“». Краткое содержание книги:
Критиката провъзгласи този роман за едно от най-ярките постижения на френската художествена проза през последните години, а автора му — за неин особено интересен представител…
— Господин Хмара… господин Хмара …
От учтивост се обърнах към него.
— Кажете ми, не сте ли роднина с онези Хмара, които живееха в Александрия?
Той се бе навел с жаден поглед и аз разбрах защо бях приел това име, което смятах за рожба на въображението си: то принадлежеше на едно александрийско семейство, за което баща ми често ми бе говорил.
— Да. Те са мои родители — отвърнах аз.
— Значи, вие сте родом от Египет?
— Донякъде.
Той се усмихна развълнуван. Искаше да научи нещо повече и аз бих могъл да му поговоря за вилата в Сиди-Бирш, където прекарах няколко години от детството си, за двореца на Абдин и за гостилницата „Пирамидите“, която смътно си спомням. Да го попитам на свой ред дали самият той не е роднина на един от съмнителните познати на баща ми, онзи Антонио Пули, който изпълняваше службата на доверено лице и „секретар“ на крал Фарук. Но бях твърде зает с Ивон и Хендрикс.
Тя продължаваше да танцува с този застаряващ тип, който сто на сто си боядисваше косата. А може би го правеше с определена цел, която щеше да ми разкрие, когато останем насаме. Или пък ей така, за нищо? Ами ако ме е забравила? Никога не съм бил особено сигурен в самоличността си и ми мина мисълта, че тя може вече да не ме познае. Пули беше седнал на мястото на Мейнт:
— В Кайро се познавах с Анри Хмара… Всяка вечер се срещахме „При Гропи“ или в „Мена Хаус“. Сякаш ми доверяваше държавни тайни.
— Чакайте… това беше през годината, когато кралят се появи с онази френска певица … сещате ли се? …
— А, да …
Говореше все по-тихо. Боеше се от невидими полицаи.
— Значи, живеехте там? …
Сега прожекторите обливаха дансинга със слаба розова светлина. За миг изгубих от поглед Ивон и Хендрикс, но те отново се появиха иззад Мейнт, Мег Девилърс, Фосорие и Тунет Ролан-Мишел. Тя им подхвърли някаква забележка през рамото на мъжа си. Ивон избухна в смях.
— Разбирате ли, Египет не може да се забрави… Не… Понякога вечер се питам какво правя тук…
Аз също изведнъж си зададох този въпрос. Защо не бях останал в „Липите“, да си чета годишниците и киносписанията? Той сложи ръка на рамото ми.
— Какво ли не бих дал да се озова на терасата на „Паструдис“ … Нима може да се забрави Египет?
— Ами той сигурно вече не съществува — промълвих аз.
— Наистина ли мислите така? Там Хендрикс се възползуваше от полумрака, за да я опипва.
МеЙнт се приближи към нашата маса. Сам. Чернооката жена танцуваше с друг кавалер. Той се отпусна на стола.
— За какво говорехте?
Беше свалил тъмните си очила и ме гледаше с любезна усмивка:
— Сигурен съм, че Пули ви разказва своите египетски истории.
— Господинът също е от Александрия — заяви сухо Пули.
— Вие ли, Виктор?
Хендрикс се опитваше да я целуне по шията, но тя не му позволяваше. Дърпаше се назад.
— Пули държи това заведение от десет години — продължаваше Мейнт. — През зимата работи в Женева. Но все не може да свикне с планините.
Не беше му убягнало, че гледам как танцува Ивон и се мъчеше да ме разсее.
— Виктор, ако дойдете в Женева през зимата, непременно трябва да ви заведа при Пули. Ресторантът му е също като един ресторант в Кайро. — Как се казваше?
— „Кедивал“.
— Когато е там, все едно, че е в Египет и не му е толкова криво. Нали, Пули?
— Мръсни планини!
„Не бива никога да ни е криво — тананикаше Мейнт. — Никога… Никога да ни е криво.“ На дансинга започваха нов танц, Мейнт се наведе към мен:
— Не им обръщайте внимание, Виктор.
Съпрузите Ролан-Мишел се върнаха. После Фосорие и русата Мег Девилърс. Накрая Ивон и Хендрикс. Тя седна до мен, хвана ръката ми. Все пак не ме е забравила. Хендрикс ме оглеждаше любопитно.
— Значи, вие сте годеник на Ивон?
— Ами да — побърза да отговори вместо мен Мейнт. — Ако всичко е наред, скоро тя ще се казва графиня Ивон Хмара. Как ти се струва?
Той го предизвикваше, но Хендрикс продължаваше да се усмихва.
— Звучи по-добре от Ивон Хендрикс, нали? — прибави Мейнт.
— А какво прави този млад човек в живота? — попита високопарно Хендрикс.
— Нищо — казах аз и нагласих монокъла на лявото си око. — НИЩО, НИЩО.
— Ти сигурно си мислеше, че този млад човек е учител по ски или търговец като теб, а? — продължаваше Мейнт.
— Мълчи, защото ще те накъсам на парченца — прекъсна го Хендрикс и не можеше да се каже дали това е заплаха, или шега.