Принцът Жерико

Натали не се колеба въобще. Почувствала се свободна, не мислеше за нищо друго, освен да избяга за трети път и да отплува. Капитанът й каза, че трябва да изчакат част от екипажа, слязъл на брега. Тя се заразхожда нетърпелива и трескава по палубата.

Машината заработи. Трима моряци се върнаха, после и четвъртият, последен от слезлите на брега. Но когато се канеха да вдигнат трапа, Натали внезапно промени решението си, каза няколко думи на капитана, взе чантата си и се отдалечи със забързани стъпки.

Една кола под наем стоеше пред църквата. Шофьорът запита:

— Синьора Манолсен?

— Синьора Манолсен — потвърди Натали.

Настани се в колата.

Пътят бе неравен, осеян с локви от дъжда. Вълнообразният пейзаж беше осеян с плантации от фурми и портокали. Натали не гледаше и не виждаше нищо, замаяна от объркана замечтаност, в която изпитваше болезненото чувство че действа против волята си. Защо се съгласи на това пътуване? Защо се подчинява по такъв необясним начин? Това, че смъртта на баща й съвпадаше с престой на Жерико в Сицилия, беше случайност, която не можеше да повлияе на решенията й. Тогава?

Пътят се издигаше към хълмовете, потопени ох сянката на нощта. Натали пристигна късно в мръсна странноприемница, където двама мъже пиеха до огнището. Встрани друг пушеше цигара. Докато старата съдържателна търсеше регистъра на чужденците, Натали наблюдаваше разсеяно тримата, както и залата е потъмнели варосани стени. Тя записа името си в регистъра, после старицата я отведе в стая на първия етаж, където й бе сервирана вечерята.

Никога досега не беше изпитвала по-голямо отчаяние и такова желание да избухне в сълзи. Странноприемницата й изглеждаше злокобна и младото момиче се питаше дали не е попаднало в някаква клопка. Всички може би бяха съучастници — шофьорът на автомобила, съдържателната, тримата мъже на масата. В случай на убийство, кой някога щеше да узнае какво е станало с нея?

Тя реши да прекара нощта в един фотьойл. Опита се да подремне в него, неспокойна, непрекъснато с наострен слух, съжалявайки за угасената свещ и не намирайки смелост отново да я запали. Църковен часовник отмерваше времето. Двадесет минути след полунощ т трепна, убедена, че някой иска да отвори един от прозорците зад фотьойла. Не смееше да се обърне. Не смееше да извика, а и впрочем не можеше да го стори — страхът така стискаше гърлото й.

В същото време шумът стана по-ясен и тя можеше да проследи отделните фази — натиска върху рамката, стърженето на разрязваното стъкло, завъртането на… мартинката… Почувства полъх на студен въздух. Бяха отворили. Някой влезе.