Царска заръка
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Царска заръка». Краткое содержание книги:
— Никак.
— А… какво ще кажеш да те поканя у нас?
— Ще ми е приятно.
Още едно притеснение, може би глупаво, отпадна.
Отбиха се в бистро, защото й се прияде сандвич. Отвътре се дочуха новини: чревна епидемия в Тайван и пак същото Косово, бежанци в Албания и нещо за княгиня Мария-Луиза — посетила синагогата, същата, която дядо й бил освещавал през 1909 година…
— Не е Вера, а Верена! — внезапно рече Елица, малко удивена от това, как я връхлетя споменът. — Онзи надувко с мустачките, на гарата, сети ли се, той говореше за нея. Тя много разбираше от история. Сигурно го е склъцнала веднъж, та все му е на устата…
Витан стоеше като истукан и тя се поучуди, какво толкова е видял зад гърба й… Той я докосна по рамото.
— Познаваш ли това момиче… Верена?
Лицето му имаше неопределен израз. Като че целият потрепваше, сякаш нещо клокочеше вътре в него.
— Силно казано „познавам“. Знам се с приятеля на нейното гадже, той ми помагаше с английския, нали щях да кандидатствам филология, моля ти се… Защо? Да не би и ти да я знаеш?
В очите му сякаш хлопна вратичка.
— Не зная, не съм сигурен — сдържано каза той. — Може би… Знаеш ли къде живее тя?
— Беше от провинцията. Тук, в София, живееше у приятеля си, Радослав, някъде по центъра. Само че…
— Какво?
— Нещо кофти се случи с тях. Миналото или по-миналото лято. Не мога да се сетя точно, но май не са в България в момента… Не се сещам.
Витан слушаше далеч по-внимателно от обикновеното. И на Елица й се стори, че някакъв полъх на приповдигнатост угасва у него. Не можеше да се отърве от впечатлението, че той бе неизказано удовлетворен, макар и не съвсем доволен от чутото.
— Сама ли живееш?
— Не, разбира се — усмихна се Елица. — Би било чудесно, но… Само че сега майка и татко ги няма, отидоха на санаториум. Още близо месец няма да се връщат.
— Лекуват се, ясно — разсеяно отбеляза Витан.
Любопитно изучаваше обстановката в хола, солидните антикварни мебели с дърворезба. Над тях по стените висяха ловджийските трофеи на баща й. С особено одобрение Витан поцъка с език пред внушителните еленски рога над писалището. Прокара пръст по кориците на тежките томове в библиотеката. Мълчаливо кимайки, разгледа снимки в барокови рамки-подставки и изслуша разясненията на Елица за дядовци, баби, вуйчовци, лели и братовчеди. Търпеливо се остави да го разведат из апартамента по следите на фамилната фотогалерия.
… Одеве във влака за София Катето всячески демонстрираше одобрението си за това, че са заедно и показваше най-приятелско отношение към Витан. За нея това значеше да задава въпроси:
„Бате Витане — (май всички така му викаха! Елица чак се дразнеше от толкова много самообявяващи се «роднини»… Всъщност, на колко е години? Някъде между двайсет и три и трийсет — все му прилягаше), — бате Витане, ти с какво по принцип се занимаваш, какво работиш? Все по баничарници ли?“
Той се усмихна и отвърна бавно, сякаш в такт с почукването на влака по коловоза:
„Обичам да пека хляб. Инак… кладенци копая… и на иманяри помагал съм, търсил съм загубени неща или… други разнини…“
„Какви?“
„Всякакви. Още, точа ножове. Бера билки, лекувам. Много занаяти подхващал съм. Най-вече учене.“
„Какво учиш?“
„Света.“
Катето се засмя и изведнъж го попита за родители, той едва-едва забележимо се свъси и отвърна нещо уклончиво. Елица остана сигурна, че Катето не е забелязала това, а нейното сърце се сви от жалост. Бе вече интуитивно убедена, че юнакът й е от сиропиталище…
… Затова сега тя се чувстваше неудобно да показва пълния набор близки и далечни роднини. Той обаче оставаше спокоен и дори проявяваше интерес.
Докато в кабинета на инженер Браничев не забеляза компютъра, който го отразяваше със сляпото око на монитора си.
— Какво е това? — равно прекъсна той отчета за Елициното родословие.
— Кое? — с радост от смяната на темата откликна девойката. — А… такова нещо още не си виждал, нали? И не съм сигурна дали в България някой има толкова сериозна машина! В частни ръце, искам да кажа… — тя издържа драматична пауза. — Какво ще кажеш!?
Компютърът светна с индикатори, издаде мелодичен сигнал, а в стряскащо обемното пространство на екрана му се подредиха рафтове-прозорци с разно-образни приложения на програмата.
Витан неопределено поклати глава и сви рамене.
— Не съм технитар, не ги знам тез неща…