Селцето
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Селцето». Краткое содержание книги:
Томас изведнъж се закашля, преви се на две. Опря длан в каменната стена и Олег забеляза колко жълти и тънки са пръстите му. Дик и Мариана отминаха напред и се скриха зад завоя.
— Дайте да ви нося торбата — предложи Олег.
— Не, ей сега ще ми мине. Сегичка… — Томас се усмихна виновно. — Уж аз би трябвало да ви ръководя, да давам пример на невръстните. А едва се тътря… Знаеш ли, стори ми се, че ако пийна глътка коняк, всичко ще мине. Наивно…
— Ами пийнете си още — каза Олег.
— Не бива. Имам температура. Веднъж да се доберем до превала. Болница ми трябва сега — покой и процедури, а не катерене и подвизи.
След около два часа клисурата свърши. Ручеят се лееше като малък водопад от отвесна канара, висока само два-три метра. Но изкачването по нея се оказа трудна работа. Томас беше отслабнал дотолкова, че се наложи да го издърпат нагоре. Козата изтеглиха с въже и сащисаното животно само по чудо не нарани никого, докато се бранеше с тънките си бронирани крака.
Изпитваха странно чувство: два дни се бяха изкачвали по тясната полумрачна клисура, чувайки само ромоленето на водата, и изведнъж се озоваха във властта на такъв простор, какъвто Олег никога не бе виждал.
Заснеженото плато, осеяно тук-там с редки оголени камъни, се простираше на няколко километра и опираше в планинската стена. От другата страна преминаваше в безкраен стръмен склон и се вливаше в широка долина, отначало гола, камениста, после по нея изникваха петънцата на храсти и дървета, а нейде далече около хоризонта тия петънца се сливаха в безкрайна гора. Там, на четири дена път, беше селцето. Вярно, оттук то не можеше да се различи.
— Ето тук — каза Томас, опитвайки да си поеме дъх, — тук разбрахме, че сме спасени. Вървяхме от планината, какво ти вървяхме — лазехме, мъкнехме болните, замръзвахме и вече в нищо не вярвахме, и изведнъж достигнахме края на това плато. Както виждате, откъм края то е малко издигнато и затова, докато не се добрахме тук, не знаехме, че има надежда. Валеше сняг, бушуваше виелица… кой беше пръв? Струва ми се, Борис. Ами да, Борис. Той бе избързал напред и изведнъж спря. Помня как застина на място, но тогава бях толкова уморен, че не разбрах защо спира. Когато се приближих до него, той плачеше и цялото му лице се бе покрило с лед. През онзи ден нямаше добра видимост, но понякога снежната пелена се разкъсваше и ние разбрахме, че там долу, в долината, има дървета. Значи има живот…
Духаше вятър, за щастие не много силен, козата започна да скача, да лудува, да се радва на простора, подмятайки рунтавия си задник и оставяйки дълбоки триъгълни следи по снежната пелена. После се спря при едно оголено кафяво петно и взе да разравя замръзналата земя с роговия израстък на носа си, като въздишаше, ахкаше и блееше — явно беше надушила нещо за ядене.
— Тук няма дивеч — каза осъдително Дик. Обръщаше се към Томас, сякаш вината бе негова.
— Ако всичко е нормално, след три дни ще стигнем — каза Томас. — Или след четири.
— А разправят, че вие сте вървели две седмици.
— Вървяхме тринайсет дни. Беше зима, имахме много болни и ранени, а сега сме почти без багаж. Удивително, сякаш бе вчера — стоим с Борис и гледаме надолу…
Преди мръкнало успяха да стигнат до планината.
През нощта настана жесток студ. Дик и Олег сложиха Мариана и Томас по средата. Томас толкова бе грохнал през деня, че дори не възрази. Той беше горещ, но изобщо не можеше да се стопли, и когато започваше да се дави в суха кашлица, Олег го прегръщаше, Мариана му даваше да пие сироп за кашлица, който сама бе приготвила. Мариана не спеше и за да минава времето, двамата с Олег си шепнеха, а Дик, на когото му се спеше, се въртеше ту на едната страна, ту на другата. После каза:
— Утре няма да спираме на почивка през деня ясно ли е?
— И какво? — попита Олег.
— Ще ви накарам да вървите, колкото и да ви се дреме.
— Не бой се — каза Олег. — Няма да има задръжки заради нас.
— Заради никого.
Олег не възрази. Разбираше, че Дик има предвид Томас. Мислеше, че той спи и не чува. Но Томас го чу и каза:
— Аз май съм хванал пневмония, извинявайте, че така се получи, приятели.
Бяха разпънали палатката в една голяма скална ниша, тук беше по-топло, отколкото на открито, и козата с въздишки обикаляше наоколо, после взе да шумоли, да чопли земята.