Единствената

Гласът му прозвуча така искрено, че ме остави без дъх. Мнението на баща ми беше най-важно за мен.

— Благодаря, тате.

— Съвсем сериозно говоря. Не всяка принцеса би си позволила да каже подобно нещо.

Аз врътнах очи.

— Ало, тате, не съм никаква принцеса.

— Само въпрос на време е — отвърна той закачливо. — Което ме подсеща да попитам: как е Максън?

— Добре е — отговорих аз, човъркайки с пръсти крайчеца на роклята си. Помежду ни се настани мълчание. — Наистина го харесвам, тате.

— Така ли?

— Точно така.

— И каква е причината?

Позамислих се за момент.

— Не съм съвсем сигурна. Но май отчасти е защото ми позволява да бъда себе си.

— Била ли си някога друга? — пошегува се татко.

— Не, но просто… Винаги съм живяла с мисълта за цифрата си в системата. Първоначално ме преследваше дори в двореца. Петица ли бях, или Тройка? Исках ли да стана Единица? Но вече не ме засяга. И като че ли това е благодарение на него. Да не си помислиш, че е съвършен, доста гафове прави. — Татко се изкиска от другата страна на линията. — Но когато съм с него, знам, че съм просто Америка. Не съм олицетворение нито на някоя си каста, нито на съревнованието за короната. Дори не го възприемам като по-висшестоящ. Той си е той, а аз съм си аз.

Татко се умълча за момент.

— Звучи прекрасно, котенцето ми.

Беше ми малко странно да обсъждам романтичните си трепети с татко, но той беше единственият член на семейството ми, който виждаше Максън като човек, а не като величие; никой друг нямаше да ме разбере като него.

— Да. И все пак отношенията ни не са идеални — добавих точно в момента, в който Силвия надникна през вратата. — Имам чувството, че все нещо върви накриво.

Тя ме погледна красноречиво и оформи думичката „закуска" с уста. Аз кимнах.

— Е, и в това няма нищо лошо. Грешките са доказателство, че връзката ви е истинска.

— Ще опитам да го запомня. Тате, трябва да затварям. Закъснявам за закуска.

— Не бива да го допускаме. Грижи се за себе си, котенце, и при първа възможност пиши на Мей.

— Обезателно. Обичам те, тате.

— И аз те обичам!

Момичетата се разотидоха след закуска, но двамата с Максън се задържахме в трапезарията. Докато ни подминаваше, кралицата ми намигна, а аз почувствах как бузите ми пламват. Но не след дълго покрай нас мина и кралят, а погледът в очите му бързо изцеди руменината от лицето ми.

След като останахме насаме, Максън дойде до мен и сплете пръсти с моите.

— Бих те попитал какво ти се прави днес, но, за жалост, възможностите ни са доста ограничени. Можем да забравим за стрелба с лъкове, лов, конна езда и всякакви други занимания на открито.

Аз въздъхнах.

— Дори да водим след себе си цяла тумба стражи?

— Съжалявам, Америка — той ми се поусмихна тъжно. — Как ти звучи да изгледаме един филм? Ще намерим някой с вълнуващ пейзаж.

— Няма да е същото. — Подръпнах ръката му. — Но хайде. Ще трябва да се задоволим и с толкова.