Диви разкази

Горски дух

Че какво е на сегашно време да си горски? Нема ни фуражка, ни пушка! Тури бялата риза, хлопне се в камиона и припуши въз бърчините. Ходи къде ходи и преди слънце да зайде, пак са върне. Иде–върне са, иде–върне са, а гората — отива и са не връща… Горски, да ти кажа, Метю Деликадиров — Суруту! Метюва каба на Зелени преслоп на негово име е наречена, че там му е било скривалището. Слушайте, че да ви кажа аз за тоя Метя, дето ни беше тука за година-две и цар, и пристав, и аллах!

Немаше в тоя край тогава ни шосе, ни път. Една крива пътека са изнизваше от село въз баира — низ баира — въз баира — низ баира — четири дена, докато стигнеш град и панаир. Ако пък некой рече да дойде — яка му душа! Едно акцизно бе тръгнало за насам да брои овцете, та са бе сринало с добичето си барабар от Орлов камик — долу в дерето.

Говореше се тогава, че са го бутнали наши, ама как е баш — не се разбра. Детища като мене ходихме в дерето да го търсим, но орлите го беха разнесли. Имаше орли тогава много… Имаше, да ти кажа, всичко: овце, кози, имаше гора… Гората беше дюс! Немаше ни засеки, ни посеки, ни просеки… Като вървиш през нея, чува се отляво и отдясно: хруп, хруп, ама какво хрупти и са троши — не са види! Такава беше тая дядова и прадядова гора — невидела лесничей и горски.

Тя виде, ама сетне… За първи път дойде лесничей на Петковден, помня, като да е било вчера. Стана дума да му се търси шиле за чеверме, а пък на Петковден шилетата са вече едри, жилави, не като за лесничей, та мене в Борово ма чак проводиха агите да взема от некой си овчар младо яре-кьорпе. Пекоха го на „Метюва каба“… Пече го Метю. Той минаваше за баш чевермеджията в село. Лесничейчето беше манечко, суханавко, със зелена шапка, закичена с пауново перо. Яде каквото яде — неговото ядене беше като за дете, а че седнаха да мислят с агите кого да направят горски. Тоя ли, оня ли — лесничейчето впря очите си в Метя:

— Защо — вика — да не направиме тоя? Хем и чевермета знае да пече!

— Бива — рекоха агите. — Той и без това е куц с едната си нога, та не го бива за оран и копан, нека да запуши баре тая дупка!

Тогава лесничеят рече на Метя:

— На тая гора си ти сайбият отсега! Хубаво я чувай и не давай да се крати!

А че извади една фуражка със зелена препасалка и му я тури на главата. Малка му беше, ама и агите понатиснаха оттук-оттам и му се хвана. Хубава шапка с черна козирчичка, със зелена препасалка и една ситно нагърчена кокарда — жълта. То не беше кокарда, ами какво да ти река — магия! Сбра очите и на мъжко, и на женско, а пък за Метя да не приказвам: смок ако си видял как от старата си кожа се измича — тъй и Метю. Хвърли доламата, метна джупкен, нарами едно адамбойлия шишане, върза на ногите бели навои и да ти кажа, спре и да куца, ей! Почна да си ходи право. Има едни, турят ли фуражка — накървавят и очите. Метю — не! Бистри си останаха очите му, накървавяше ги само от време на време за тия, дето без очи накървавени са не оправят.