Пантерата

Май теологията не е от най-силните ти страни.

Храната ни тъкмо пристигна, когато телефонът ми иззвъня. Беше Ал.

— Нашият Набеел не се е явил на работа днес, а двайсетте йеменци на неговия адрес не са го виждали от събота. Не отговаря на мобилния си. Проверявам местните хука барове, джамии, другите деликатесни магазини и така нататък.

— Провери и бардаците.

— Това заповед ли е? — Ал се направи, че не се майтапи, и продължи: — Набеел е започнал работа в онзи магазин преди седмица и никой не знае нищо за него, за семейството му и за приятелите му. Може просто да е дошъл тук, да се е уплашил от разговора с теб и да е духнал.

— Каза, че бил редовен гастарбайтер.

— Е, може да е работил другаде. Никой в „При Джордж“ не го познава.

— Може и да те лъжат, Ал.

— Не могат да излъжат мен, Джон. Направят ли го, умират.

— Ясно. — Трябват ни повече типове като Ал Расул. Аз съм твърде снизходителен към обикновено недружелюбната близкоизточна общност. Е… може би „снизходителен“ не е съвсем точната дума.

— Поисках да поставят под наблюдение квартирата и работното му място, както и да проследят мобилния му телефон — каза Ал. — Междувременно ще продължа да проверявам квартала.

— Добре.

— Има нещо гнило в това.

— Възможно е.

— Ще се видим във форта.

Затворих.

— Какво става? — попита Кейт.

— Моят йеменец е изчезнал.

— Споко. Знам къде можеш да намериш предостатъчно йеменци.

Наобядвахме се и взехме такси до йеменското консулство на Източна 51-ва недалеч от ООН.

Сградата на йеменската мисия към Обединените нации нямаше шанс да спечели награда за дизайн и архитектура, макар че стените на консулството бяха украсени с живописен пейзаж и щастливи хора, нито един от които не носеше калашник.

Като че ли бяхме единствените посетители днес, макар да съм сигурен, че мястото обикновено е обсадено от хора, желаещи да пътуват за Йемен.

На рецепцията ни посрещна мъж на средна възраст, което ми напомни, че жените в Йемен рядко излизат от домовете си. Казах защо сме тук, мъжът взе паспортите ни и изчезна за няколко минути (достатъчно дълго, за да им направи фототипно копие), след което се върна с друг мъж на средна възраст, който се представи като Хабиб и ме попита:

— Кога и как планирате да пристигнете в Йемен?

Това не му влизаше в работата и той знаеше, че не бива да пита подобни неща американци с дипломатически паспорти.

— Очакваме пътни инструкции — отвърнах аз.

— Да? Но поискахте визите да ви бъдат издадени преди сряда.

— Тук сме да си вземем визите, а не да отговаряме на въпроси — уведомих го мило.

Отговорът ми не му се понрави, но мъжът го подмина и прелисти паспортите ни, за да свери дали снимките отговарят на лицата ни.