Кулата на ужасите

В стаите още се чувстваше дъх от спрея на Дмитри. Отиде до прозореца, дръпна дясното крило, задържа го, защото се плъзна прекалено силно (браво, Дмитри), и го върна с няколко сантиметра. Небето беше тъмно, колите, с размери на кибритени кутийки и доста по-редки, отколкото в делнична вечер, се носеха плавно и спираха под розово-жълтото мъждукане на уличното осветление.

Наострила уши за асансьора, тя се върна в спалнята и отвори леко лявото крило на прозореца. Покрай нея нахлу хладен въздух с мирис на пръст. Върна се в антрето. Фелис я погледна от кухнята, изправена на задни лапи, впила нокти в корковата възглавничка.

— Добра писана! Умница!

Извади от шкафа котешките бисквити и й подхвърли една. Прибра ги и реши да се почерпи и тя. Измъкна от кутията със салата в хладилника едно доматче, лапна го, изплакна пръстите си и ги избърса в кърпата за чинии.

Върна се в хола и поразмести книгите и купата върху масичката за кафе. Вдигна догоре щорите и ги застопори.

Погледа как огромен ТИР с черен номер на розовозлатистия си покрив правеше опит да завие към Деветдесет и втора улица, маневрираше напред-назад и предизвика задръстване на булеварда. Негодуващи клаксони пронизаха въздуха. Фелис измяука.

Стоеше на прага на хола и мяукаше пред процепа под вратата.

Запъти се към нея и в този момент се позвъни. Надникна през шпионката, отключи и отвори вратата.

— Здравей — рече тя, усмихна се и протегна ръка.

— Здравей — отвърна Пит Хендърсън, ръкува се засмян и влезе. Беше облечен с яркожълт пуловер върху бяла риза, широк бежов панталон с остри като бръснач ръбове и новички бели маратонки. Фелис се зае да ги души, той клекна и я погали по главата и ушите.

— Това ли е прочутата скоклива котка? — Продължи да я гали и гъделичка отстрани по врата. — Страшна сладурана… — Фелис вдигна рижо-бялата си глава и примижа, докато той прокара пръсти под гушката й. По влажната му червеникавокестенява коса личаха следи от гребен. — На колко е години?

— Кара четвъртата — отговори тя с усмивка и затвори вратата.

— Как се казва?

— Фелис.

Сините му очи се стрелнаха от долу на горе.

— Като в „Котаракът Феликс“?

— Да. — Усмивката й се разшири. — Ти си вторият човек, който в продължение на двайсет и четири часа се сеща за това. Не е ли странно? Почти никой не обръща внимание.

— Тъй ли? — Притисна главата на Фелис към крака си.

— Снощи имах гости и един от тях се сети. При това я познава от четири години.

— Чудесно име за котка.

— На испански означава „щастлива“, но нямах това наум, когато я кръстих така.

— Разбира се, feliz. — Изправи се. — Виж ти… Каква картина! Страхотна е…

— Рисувала я е най-добрата ми приятелка.

— Тъй ли? Сигурен съм, че не е любителка.

— Не, имаше изложби тук и в Торонто, Роксан Арволд.