Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Суперлукс. Хотел „Лютеция“.
— Ето го и плана на хотела. – Жана измъкна от гардероба листче с някаква схема. – Бомбоубежището в действителност не е толкова голямо, колкото изглежда. Но когато не познаваш разположението му, можеш да се загубиш. А какви документи ти правят?
— Обикновени, за жител на гетото с право на излизане като работещ. А като какъв работя извън гетото, все още не знам. Най-вероятно като уличен чистач.
— Колаборационистите са по-добри, имат по-голяма свобода на движение.
— И да правя гимнастика? За нищо на света!
Жана кимна с разбиране, погледите на двамата се срещнаха. На техния жаргон „гимнастика“ означаваше намаз. Що се отнася до документите, радикалният шериат без да иска, бе направил услуга на нелегалните: те можеха да сменят документите си до безкрайност, без изобщо да се взима под внимание носителят им, ако щеш – можеше да извадиш женски документи на мъж, важното беше да съвпадат пръстовите отпечатъци. Пръстите бяха единствената определяща подробност, но за да те хванат по тях, трябваше да се прерови цялата електронна картотека. Никой нямаше да се занимава с подобно нещо за щяло и нещяло. Това не ти е снимка, която може да се окачи на всеки ъгъл, не е компютърен портрет, който да бъде показван на свидетелите. Още през първото десетилетие на XXI век жените мюсюлманки си бяха извоювали правото да си закриват на снимките косите и ушите. След още десет години се наложи да разрешат жените мюсюлманки изобщо да не бъдат снимани, за да не откриват пред безсрамните държавни чиновници целомъдрените си лица. А след преврата остана само да се допълни и това, че всеки портрет е изобразяване на човешкото лице, което значи, че е греховен сам по себе си.
Йожен-Оливие знаеше, че във висшите и средните ешелони на полицията, където работеха образовани потомци на европеизирани семейства, такива, които от три-четири поколения живееха във Франция, с всички сили се мъчат да наложат връщането на документите от стария образец, поне за мъжете. Те разбираха до каква степен това ще облекчи техния живот и ще затрудни живота на нелегалните. Но всички техни опити, за щастие, се разбиваха в несговорчивата ограниченост на правителствените кръгове.
— Е, хайде тогава, ако нещо ти потрябва – движи се строго по картата! Тук винаги има някой, който да те упъти – и Жана излезе от стаята.
Йожен-Оливие остана сам. Сам и в пълна безопасност – за пръв път през този ден. Разкош! Той надникна в гардероба – там бяха четирите еднакви томчета с кожени подвързии, с монограмите на Христос, Бревиарий, виж ти, дори не „Liturgia horarum“. Според годишните времена, значи. А нормалните книги бяха обидно малко: житие на Монсеньор Марсел Льофевр, издадено в началото на века от издателство „Клови“, тя също с уговорки можеше да бъде отнесена към нормалните книги. Имаше и няколко детски: „Малкият херцог“ от Шарлота Йонж на английски и „Лагерът на светците“ от Жан Распай*. Преди време той беше започнал да чете последната, но не успя да я дочете, тогава живееше в гетото, книгата бе иззета.
[* Жан Распай – известен пътешественик, изследовател и автор на пътеписи. В романа си „Лагерът на светците“ от 1973 г. действието се развива в бъдещето, когато имигранти от Третия свят, допуснати от хуманни съображения в Европа, унищожават християнската цивилизация. – Бел.пр.]
Йожен-Оливие с удоволствие разтегна леглото от стената и се изтегна на него. Може да си чете цяло денонощие! Ама че ден беше днешният! „Върна дявола в пъкъла“, видя още едно шериатско убийство, попадна на истински християни, още веднъж се срещна със София Севазмиу и отново разговаря с нея, а освен това, май че… Отворената книга се изплъзна от ръцете му. Но лицето, което изгря пред затварящите му се очи, не бе милото, вече непоносимо скъпо лице на Жана, а неистово красивото, пламтящо от профетичен гняв личице на Валери.
Глава III
Слободан
Поривите на пролетния вятър лудуваха в тъмнината като добри нощни духове. Те развяваха косите, провираха се под яката на копринената пижама. Да стои на балкона на двайсетия етаж беше хладничко, но не му се прибираше в топлите, ярко осветени стаи. Долу се простираше Париж – притихнал, спящ, какъвто е винаги освен по време на рамадана, когато по улиците е шумно и навсякъде примигват светлини: правоверните, любуващи се на Сена и на джамията „Ал-Франкони“, която някога е била катедралата „Нотр Дам“, седят до сутринта в разкошния ресторант „Арабски свят“, в „Максим“ или „Прокоп“, а ако средствата не им позволяват да влязат нито там, нито в „Гран Вефур“, нито пък във „Фуке“, тогава си пълнят тумбаците с печено на въглени месо в ресторантчето на Площада на Бастилията или се натъпкват с кускус в някой „Шарли дьо Баб-ел-Уад“. За щастие, рамаданът свърши. Парижките нощи са безлюдни.