Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Тъкмо започвам да си възвръщам равновесието, когато дочувам познатото електрическо тракане и осъзнавам, че Уорнър вече е подкарал танка.
А аз се питам за какво съм дала съгласието си току-що.
Петнайсета глава
Кенджи крачи към мен с пламнал поглед.
— Къде изчезна онзи, по дяволите? Видя ли накъде тръгна?
Поклащам глава, пресягам се напред и го хващам за ръцете, за да привлека вниманието му.
— Разкажи ми, Кенджи. Кажи ми какво стана… къде са всички…?
— Няма никакво всички! — избухва той, отдръпвайки се от мен. — Няма Пункт Омега… всичко е загубено… всичко… — Той се свлича на колене, пада задъхано напред и заравя чело в снега. — Мислех, че и ти си мъртва… мислех…
— Не — прошепвам аз. — Не, Кенджи… не може всички да са мъртви… не и всички…
Не и Адам.
Не и Адам.
Моля те моля те моля те не и Адам.
Бях подходила твърде оптимистично към днешния ден.
Бях се самозалъгвала.
Не повярвах на Уорнър. Не вярвах, че положението може да е толкова лошо. Но сега, когато виждам истината с очите си и чувам агонията в гласа на Кенджи, зловещата реалност ме връхлита с такава мощ, че сякаш политам назад към собствения си гроб.
Коленете ми са ударили земята.
— Моля те — ридая, — моля те, кажи ми, че има и други оцелели… Адам не може да не е жив…
— Израснал съм тук — казва Кенджи. Не ме слуша, а аз не разпознавам ранения му, болезнен глас. Искам си стария Кенджи, онзи, който знаеше как да хваща юздите, как да поема контрола в свои ръце. А това не е той.
Този Кенджи ме ужасява.
— Това беше целият ми живот — казва той, поглеждайки към кратера, на чието място някога се намираше базата на Пункт Омега. — Единственият ми дом… всички тези хора… — Той се задавя. — Те бяха семейството ми. Единственото ми семейство…
— Кенджи, моля те… — Опитвам да го разтърся. Трябва да го изтръгна от скръбта му, преди и аз самата да съм потънала в нея. Трябва да се махнем от това открито място, а чак сега започвам да осъзнавам, че Кенджи не го е грижа. Той иска да се изложи на опасност. Иска да се бие. Иска да умре.
Аз обаче не мога да го допусна.
Някой трябва да овладее ситуацията на мига, а точно в този момент май аз съм единствената способна на това.
— Ставай — заповядвам му с по-суров от очакваното глас. — Трябва да станеш и да спреш с безразсъдните действия. Знаеш, че не сме в безопасност тук и трябва да се махаме. Къде прекара последните дни? — Сграбчвам ръката му и го дръпвам нагоре, но той не помръдва. — Ставай! — Изкрещявам отново. — Ста…
И тогава най-внезапно си спомням, че съм многократно по-силна от Кенджи. Мисълта почти ме кара да се усмихна.
Затварям очи и се съсредоточавам, опитвайки да си припомня всичко, на което Кенджи ме е учил, как да контролирам силата си, как да я използвам, когато ми е нужна. Толкова години наред потисках всичко в себе си, заключвах го надълбоко, а сега ми трябва малко време да се досетя, че е вътре в мен и само чака да го впрегна.
Но веднага щом го приветствам, усещам как се развихря. Първична енергия, толкова мощна, че ме кара да се чувствам неуязвима.
В следващия момент сякаш на игра издърпвам Кенджи от земята и го премятам през рамо.
Аз.
Съвсем сама.
Кенджи, разбира се, изстрелва тирада от най-мръсните ругатни, които някога съм чувала. Рита ме озлобено, но аз почти не усещам ударите му; ръцете ми обхващат тялото му с предвидливо обуздана сила, за да не го прекършат като съчка. Той беснее, но се радвам да чуя хулите му. Те поне са ми познати.
Прекъсвам го в хода на една от тях.
— Кажи ми къде си живял през последните дни и се вземи в ръце. Не може да изпадаш в истерии точно сега.
Кенджи се умълчава за момент.
— Ей, ъ, прощавай, че те занимавам, но търся една приятелка — казва той. — Да си я виждала случайно? Една ревлива дребосъчка, дето вечно мрънка за чувствата си…
— Млъквай, Кенджи.
— О, я виж ти! — казва той. — Ама наистина си ти.
— Къде отиваме?
— Кога смяташ да ме пуснеш? — отвръща обидено той. — Така де, оттук ми се открива чудна гледка към дупето ти и ако нямаш нищо против да позяпам…
Пускам го, без да се замисля.
— Да му се не види, Джулиет… какво, по дяволите…
— Как е гледката оттам? — Заставам със скръстени ръце над проснатото му на земята тяло.
— Мразя те.
— Ставай, ако обичаш.