Кръвна песен

— Течение ли? — Вейлин беше слисан от топлото посрещане.

— Пресякох твърде рано — обясни Баркус. — Много близо до теснините. Честно ти казвам, мислех, че съм свършен. Изхвърли ме точно срещу портите, но Дентос вече бе стигнал.

Вейлин хвърли дрехите на леглото си и се приближи до огъня, наслаждаваше се на топлината.

— Значи ти си първи, Дентос?

— Аха. Бях сигурен, че ще е Кейнис, ама не е цъфнал още.

Вейлин също бе изненадан. Кейнис се оправяше сред природата много по-добре от всички. Но все пак му липсваше скоростта на Дентос и силата на Баркус.

— Поне бихме другите групи — обади се едрото момче. — От тях още никой не се е появил. Мързеливи копелета.

— Аха — съгласи се Дентос. — Подминах неколцина. Загубени като девица в бардак.

Вейлин се намръщи.

— Какво е бардак?

Другите двама се спогледаха ухилено и Баркус смени темата.

— Отмъкнахме ябълки от кухнята. — Отметна одеялото от леглото и показа плячката. — И пай. Ще си направим пир, като се появят останалите. — Взе една ябълка и отхапа. Краденето се бе превърнало в универсален навик. Дори най-дребното нещо изчезваше, ако не бъдеше надлежно скрито. Сламата в дюшеците им бе заменена от всяко парченце плат и мека кожа, което успееха да докопат. Наказанията бяха сериозни, но без поучения за морал и честност, и момчетата бързо осъзнаха, че ги наказват не за кражбите, а за това, че са ги хванали. Баркус беше най-печеният, особено що се отнасяше до храната, а Микел бе специализирал в дрехите… Микел.

Вейлин се втренчи в огъня и прехапа устна, чудеше се как да оформи лъжата. „Гадно е. Трудно е да лъжеш приятелите си.“

— Микел е мъртъв — каза накрая. Не можа да измисли по-лек начин и се намръщи при внезапно настъпилата тишина. — Той… нападнала го е мечка. Аз… открих останките му. — Баркус изплю недосдъвканата ябълка. Дентос се стовари тежко на леглото си и дюшекът му изшумоля. Вейлин стисна зъби и продължи: — Инструктор Хутрил ще прибере тялото утре, за да го предадем на огъня. — Цепениците в огнището изпращяха. Студът си беше отишъл и кожата му започваше да щипе от топлината. — За да благодарим за живота му.

Баркус и Дентос не казаха нищо. Вейлин имаше усещането, че Дентос се е просълзил, но не искаше да се обърне и да види със сигурност. След малко се дръпна от огъня и простря дрехите си да съхнат. После откачи тетивата от лъка и прибра колчана си.

Вратата се отвори и се появи Норта, подгизнал от дъжда, но с триумфално изражение.

— Четвърти! — възкликна той. — Бях сигурен, че ще съм последен. — Вейлин не го беше виждал весел досега и изпита неудобство. Може би се дължеше и на факта, че Норта не знаеше какво се е случило.

— Дори се загубих на два пъти. — Норта се засмя и остави екипировката на леглото си. — Видях вълк. — Приближи се до огъня и протегна ръце да се стопли. — Така се уплаших, че не можах да мръдна.

— Видял си вълк ли? — попита Вейлин.

— О, да! Огромен. Но явно вече се бе нахранил. По муцуната му имаше кръв.

— Каква мечка? — попита Дентос.