Дългото завръщане
- Автор: Флетчър Аарон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългото завръщане». Краткое содержание книги:
Земята на имението Тибубъра в австралийската Пустош е попила кръвта, потта и сълзите на много поколения от фамилия Керик, но пък им е дала значително богатство. С изчезването на осемгодишния Джереми Керик, който един ден трябва да наследи всичко, златното наследство губи смисъл. Бягайки от болката, че е изоставено от майка си и отхвърлено от баща си, момчето се скита по неизбродните пътища на Пустошта, за да открие истинската човечност у примитивните аборигени. Сред безкрайните диви простори младият мъж успява да спечели сърцето на жената на своите мечти. Заедно те ще посрещнат предизвикателството на Пустошта и ще победят или ще загинат.
На хълма си намериха място за лагеруване край потока. Там оставиха багажа си и се промъкнаха през дърветата до края на гората над фермата на Фелпсови. Сред големите пасища, зеленчукови и овощни градини, хамбари и други малки постройки се издигаше просторната фермерска къща. Родителите на Фреди и двете им деца на юношеска възраст се движеха между постройките и вършеха работата си.
Джереми и Джарбо се настаниха удобно под едно дърво, а старецът захапа дръжката на празната си лула. Като привършиха, Каргилови потеглиха в каруца по алеята към пътя, после изчезнаха зад завоя от другата страна на потока. До залез-слънце оставаха около два часа, а Джереми и Джарбо очакваха да се спусне мрака.
Хълмът бе най-високата точка в цялата околност и разкриваше широката панорама западно от предпланините. Пред погледа се разстилаше грамадна хълмиста равнина с лъкатушещи между фермите потоци и накацали край тях горички. Равнината достигаше до хоризонта и изглеждаше безкрайна, но Джереми знаеше, че тя е малък къс земя в сравнение с огромните простори на пустошта.
— Ти, спътнико, обичаш откритите пространства, нали? — забеляза Джарбо.
Джереми го погледна и осъзна, че старецът го бе наблюдавал замислено. През последните няколко дни момчето бе свикнало със суровото му, сипаничаво лице, което вече не му се струваше заплашително, а познато и дружелюбно. Сега Джарбо му се усмихваше сърдечно.
— Да, очаквам с нетърпение да стигнем до Голямата пустош. Знам, че ще ми хареса.
— Да, ще ти хареса — съгласи се Джарбо. — Много хора не харесват далечните земи. Отначало не бях сигурен и за тебе, но вече не се съмнявам… Е, ще трябва да се сдобием с малко пари, за да купим някои неща, и тогава ще съм готов да започна моето истинско завръщане.
— Това значи да се върнеш където си роден ли?
Джарбо извади лулата от устата си и поклати глава.
— Не, невинаги значи това. Значи да намериш истинското си място на този свят. За мене това е родното ми място. Но за други не е така, може и да е място, което никога не са виждали.
— Не те разбирам.
Джарбо пак захапа дръжката на лулата си и се замисли.
— Човек се завръща истински, когато намери място, което е част от него — помъчи се да му обясни аборигенът. — И където той е част от мястото. Единственото му истинско място. — Вдигна рамене и отново поклати глава. — Не знам думи, с които да ти го обясня по-добре.
Джереми се помъчи да вникне в обяснението на Джарбо и да намери по-точно определение сред думите, които бе учил в училище.
— Може ли да се каже, че това е заветното му място? — попита той.
Джарбо поглади замислено брадата си, усмихна се и кимна.
— Да, така е. Истинското завръщане е да се върнеш на своето заветно място. Но някои хора никога не го намират.
— А не е ли възможно моето да е в Голямата пустош? — чудеше се Джереми. — Като стигна там, може би ще направя истинското си завръщане.
— Вярно е — съгласи се Джарбо. — Като виждам колко ти се иска да отидеш там, мисля си, че твоето истинско място може да е в Голямата пустош. Може там някъде да откриеш заветното си място, Джереми.
И двамата замълчаха. Джереми пак се загледа в просторите, които достигаха до хоризонта на запад, и в слънцето, което се наклоняваше към него. По залез той и Джарбо отидоха до лагера си, за да вземат онова, което ще им е нужно във фермата. Старецът изрови от торбата си нож и малък лост за отваряне на врати и щом се здрачи, поеха назад.
Мракът се спусна и луната изгря, докато слизаха по склона към фермата. Оградата между пасищата и обработваната земя беше направена от греди, срязани на четири трупи от дървета, чиито краища бяха прикачени зигзагообразно. В една падина, която се заблатяваше след дъжд, оградата бе провиснала, защото с годините гредите бяха изгнили.
— Това е трябвало да се поправи отдавна — каза Джарбо. — Скоро добитъкът ще почне да се провира в градините, а някои животни може да излязат от фермата и да се загубят. Ако намерим с какво да поправим тая ограда, ще сме заплатили щедро за по един дял храна.
Прескочиха оградата и тръгнаха по пътеката между градините към хамбарите и бараките. Едно куче пред входа на фермерската къща ги усети и започна да лае. Джарбо тръгна към бараката за земеделски сечива с лост в ръка.