Отплаване. Фантастичното пътешествие на Уайтснейк

Запитан дали е имало осъзната концепция за новата вълна британски хеви метъл, или поне дали са разсъждавали над това, Мууди потвърждава казаното от Марсдън и Ковърдейл (а също и от Иън Гилън и Рик Прафит, когато съм ги питал за това). „Не, когато стартирахме с „Уайтснейк“, това беше в ерата на пънка. Това беше може би най-неподходящият момент да събираш хард рок банда. Но Дейвид беше катализаторът, разбира се. Той искаше да го направим и искаше аз да участвам. Дори не се и замислих. Просто правехме това, което ни идва отвътре.“

„Искахме да се качим на сцената и да се забавляваме. Групите, които слушах тогава, бяха по-скоро приятни рокендрол банди с добро сценично поведение. Не слушах почти никаква по-тежка музика. Така че просто започнахме да свирим рок и си прекарвахме чудесно. Съвсем простичко. Дори не знаехме колко време ще се закрепим, ако трябва да бъда честен. На мен просто ми беше приятно. Ходехме по партита и си изкарвахме много добре. Мислех си, че ще продължа да правя това или докато постигнем някакъв успех, или докато се провалим.“

Оставяме „Walking In The Shadow Of The Blues“ назад и минаваме напред. Настроението олеква значително и хвърля слушателя към по- ранния материал на „Уайтснейк“. Песента „Help Me Thro’ The Day“ е блус кавър, макар и по-модерен, на Лион Ръсъл, а меланхоличното и звучене би я направило подходяща за „Stormbringer“, като предложение на Дейвид и Глен, което да вгорчи живота на Ричи.

„В някакъв смисъл това беше преходна песен, казва Марсдън. - Беше нещо като продължение на „Ain’t No Love In The Heart Of The City“, песен, която много исках да направя. Аз бях този, който каза на Дейвид, че може да я изпее страхотно с неговия глас. Това е, защото бях голям фен на Боби Бланд; и още съм. Бях голям фен и на Лион Ръсъл като композитор и като изпълнител, но най-вече като композитор. Но винаги съм обожавал „Help Me Thro’ The Day“. И казах: „Вижте какво направихме с „Ain’t No Love“, мисля, че и с тази може да се получи много добре“. И мисля, че всички бяха съгласни. Според мен това, което се получи, е една от най-добрите версии за всички времена. Хубаво е да мислиш малко нестандартно понякога. Много се радвам, че направихме тази песен.“

„Medicine Man“ е още едно рок парче с пронизващ звук и с котешки гъвкавите и наперени вокали на Ковърдейл. Изпълнено е с богати тонове, както при „Пърпъл“, като това не е изненадващо, като се има предвид, че продуцент е уважаваният Мартин Бърч, който и тук вади тайната рецепта за сместа от велики китари и клавири, с която е помогнал да узрее звукът на Джон и Ричи.

„По онова време приемахме тези неща за даденост, казва Марсдън с поглед назад. - Всички бяхме млади. Мартин беше направил моя соло албум „And About Time Too“ през същата година; той не беше само продуцент, а и един от най-великите тонинженери. Странно, оня ден слушах един преиздаден албум на Джеф Бек, на който Мартин е тонинженер: „Beck-Ola“. Винаги съм гледал Мартин с възхищение заради връзката му с Питър Грийн и „Флийтууд Мак“, така че, докато бяхме в студиото, често го питах: „А тук какво би направил Питър Грийн?“ Той беше опитен човек, много умен, и все казваше: „Той би те попитал ти какво искаш да направиш“. Аз все говорех за Питър Грийн, но той искаше да чуе Бърни Марсдън. Беше велик човек в това отношение. Велик продуцент. Май напоследък не му се занимава много; отдавна не е правил нищо. След работата му с „Айрън Мейдън“ не мисля, че е правил кой знае какво. Но той има неповторима биография. Има пръст в някои от най-великите китарни парчета за всички времена. И „Medicine Man“ се получи много приятно.“