Бьорнстад

След като всички заспиват, Мира минава от стая на стая и ги преброява. Майка ѝ винаги правеше така с нея и със сестрите ѝ, преброяваше ги всяка нощ. Казваше, че не проумява как човек може да има деца, без да го прави. Как може да живее, без във всяка една частица от секундата да умира от ужас, че може да ги изгуби. „Едно, две, три, четири, пет, шест“, чуваше я Мира да шепне из къщата, докато всяко дете лежеше, затворило спокойно очи и чувствайки се обгрижено. Това е един от най-красивите ѝ детски спомени.

Кара от малкия Бьорнстад до по-големия град отвъд гората. Пътуването до работа ѝ отнема по-дълго, отколкото повечето нормални хора биха счели за приемливо, но въпреки това то минава изненадващо бързо, като се има предвид, че щом слиза от колата, Мира има чувството, че е прекосила цялата Вселена. Макар да е в пъти по-малък от столицата, където е родена, по-големият град представлява съвсем различен свят от онзи между дърветата. Тук има колеги, които да я окуражават и с които може да обсъжда литература, изкуство и политика, а също така има и противници, които да преследва и с които да се бори.

Често чува, че било странно как е избрала да се омъжи за хокеист, след като не разбира хокея, но това не е съвсем вярно. Не разбира единствено тренировките. Намира мачовете за напълно логични. Адреналинът и граничещото със страх желание да се хвърлиш към бездната и да полетиш или да бъдеш погълнат – Мира разбира всичко това. Изживява го в съдебната зала, в стаята за преговорите. Правото е друг вид игра с друг вид правила, но и там човек или е състезател, или не. Както казват в Бьорнстад: „Някои носят мечката в себе си“.

Може би затова Мира, която на деветнайсет никога не бе живяла в град с по-малко от милион жители, успя да създаде дом сред горските обитатели. Разбира любовта им към борбата и я споделя. Тя самата трябваше да се бори, за да си проправи път през правното образование, където бе обградена от богаташки синчета, на които никога не им се бе налагало да мият чиниите в семейния ресторант вечер. Затова знае каква е забавната истина за успеха, постигнат чрез сражение – битката никога не спира. Човек така и не престава да се бои, че ще падне от върха, защото все още може да затвори очи и да усети млечната киселина и болката, предизвикани от всяка една крачка по пътя нагоре.

Петер го заболява коремът още щом влиза в офиса на президента. Вътре цари хаос от стари снимки, трофеи и стикове за голф. В ъгъла има маса, върху която стоят няколко скъпи бутилки алкохол, а през вратата на полуотворения гардероб се виждат чисти ризи и костюм. Ще влязат в употреба, тъй като президентът седи зад бюрото си и яде сандвич, постигайки същия ефект като немска овчарка, която опитва да изяде балон, пълен с майонеза. Петер опитва да овладее импулса да избърше бюрото и президента със салфетка. Успява да се въздържи само от второто.