Град Отчаяние

Маринвил й помогна да се добере до колата. С едната си ръка я придържаше през кръста, с другата стискаше карабината. Мери си даваше сметка, че Джони усеща как трепери, но в това лошо нямаше. Беше й нужно да си възвърне смелостта, затова гневно прехапа устни и възстанови в паметта си цялото пътуване от магистралата до града: как беше седяла до Питър зад металната решетка, как миризмата на собствения й страх се смесваше с одеколона на ченгето, как нито вратите, нито прозорците имаха дръжки… И как тя трябваше да гледа изгорелия врат на Ентрейджиън и онова тъпо мече с умрял поглед, което бяха залепили на таблото.

Мери пъхна глава в изоставеното леговище на Ентрейджиън — по-скоро леговище на Так, поправи се тя — и откъсна мечето от таблото. Празните му очи на безжизнен кан той гледаха право в нейните, сякаш искаше да знае каква е цялата тази глупост, кое зло можеше да се поправи по този начин.

— Е — просъска Мери — най-напред ще започнем с теб, копеле недно.

Захвърли играчката на каменистата земя и започна да я тъпче. Натискаше здраво и безмилостно, докато усети как нещо се къса под крака й. Откакто бе започнал този кошмар, никога не се бе чувствала толкова близо до радостта.

— Не ми обяснявай — каза Джони. — Това е някакъв нов вариант на психотерапия. Символично себедоказване, предвидено за особено стресови моменти от живота, нещо като признание, че „да, точно така, прекараха те, но“. Или…

— Не говори — спря го тя, без да го нагрубява. — Вече можеш да ме пуснеш.

— А трябва ли? — Джони не отмести ръката си. — Тъкмо започнах да заучавам топографията.

— За твое голямо съжаление не съм географска карта.

Джони отдръпна ръката си и двамата се върнаха при останалите.

— Дейвид? — попита Стив. — Това ли е мястото?

Показваше квадратната дупка, която Мери беше забелязала при бягството си, но, на която не бе обърнала особено внимание. Тогава си имаше други проблеми, най-вече да си спаси живота, но сега я обзе лошо предчувствие, от което краката й отново отмаляха. „Е — мислеше си, — поне видях сметката на мечето. Ако пак ме натикат на задната седалка, поне няма да го гледам в празните очи. Всяко зло за добро.“

— Това е — отговори Дейвид. — Китайската мина.

— Кан так в кан тах — рече замислено баща му.

— Да.

— И ние трябва да я вдигнем във въздуха? — разсъждаваше Стив. — С какво, ако не е тайна?

Дейвид посочи малката бетонна къщичка до служебната сграда.

— Най-напред трябва да влезем там.

Всички се насочиха към склада с експлозиви. Ралф разтърси катинара и насочи карабината към него.

— Стойте надалеч — предупреди ги Ралф. — По филмите номерът винаги минава, но в реалния живот, кой знае…

— Секунда, секунда — спря го Джони и хукна обратно към камиона. Чу се как рови из кашоните в товарното отделение, преди да извика победоносно: — Ха-хаа! Ето къде си се скрил, изрод неден.

Върна се с в ръка черна мотоциклетистка каска и я подаде на Ралф.

— Луксозна кофа за глава. Много рядко я слагам, защото ми идва твърде много. Само да я сложа, ме хваща клаустрофобията. Я, опитай.