Пътуване към Изтока
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Илиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Изтока». Краткое содержание книги:
От безкрайния поток на изкушенията, на пороците, на примамките отново изплувах нагоре тих, мълчалив, подготвен, наситен със знания, мъдър, дълбоко опитен, съзрял за Хермине. Като последна фигура в моята хилядолика митология, като последно име в безкрайната редица изплува тя — Хермине, а едновременно се върна съзнанието ми и сложи край на любовната приказка, защото аз не исках да я срещам тук, в здрача на едно вълшебно огледало, на нея принадлежеше целият Хари. Ох, сега аз ще преустроя играта с моите фигури така, че всичко да се насочи към Хермине и да се сбъдне.
Течението ме бе изхвърлило на брега, отново стоях в смълчания коридор на театъра. Какво сега? Посегнах към фигурките в моя джоб, но този порив още преди да го осъществя бе угаснал. Неизчерпаем, светът на безкрайните врати, на надписите и магическото огледало ме обграждаше. Безволев, аз прочетох следващия надпис и изтръпнах.
беше написано там. Трепвайки бързо, само за секунда в мене светна картината на един спомен: Хермине край масата в ресторанта, изведнъж забравила за вино и ястия, потънала в задълбочен разговор, със страшна сериозност в погледа да ми казва, че тя ще ме накара да се влюбя в нея, за да бъде убита от моята ръка. Тежка вълна на страх и тъмнина обля сърцето ми, неочаквано всичко отново се яви пред мене, неочаквано дълбоко в душата си отново почувствах беда и нещастие. Отчаян, посегнах към джоба си, за да извадя фигурите, да се опитам да направя магия и възстановя реда на моята шахматна дъска. Но в него вече нямаше никакви фигури. Вместо фигурите извадих от джоба си един нож. Смъртно уплашен, затичах през коридора покрай вратите, внезапно се възправих пред огромното огледало, вгледах се в него. В огледалото се виждаше огромен, висок колкото мене, красив вълк. Стоеше тихо, гледаше плахо с неспокойни очи. Той ме погледна с искрящи присвити очи, усмихваше се малко, така че муцуната му леко се отвори и за миг се провидя червеният език.
Къде беше Пабло? Къде беше Хермине? Къде беше мъдрият човек, който така хубаво разправяше за изграждането на личността?
Още веднъж погледнах в огледалото. Бях полудял. Зад високото стъкло нямаше никакъв вълк, който да върти език в муцуната си. В огледалото се виждах аз, виждаше се Хари със сиво лице, изоставен от всички игри, уморен от всички пороци, ужасно блед, но все пак още човек, все още някой, с когото може да се разговаря.
— Хари — казах аз, — какво правиш тука?
— Нищо — отвърна той от огледалото, — само чакам. Чакам смъртта.
— Че къде е смъртта? — попитах аз.
— Тя идва — каза другият.
И аз чух от празните зали във вътрешността на театъра да звучи музика, красива и страховита музика; онази музика от „Дон Жуан“, която придружава появата на Каменния гост. В тази призрачна сграда ледените звуци ехтяха ужасяващо, сякаш идваха отвъд, от безсмъртното.
„Моцарт“ — помислих си аз и с това име, като със заклинание, извиках най-милите и най-възвишените картини на моя духовен живот.
Тогава зад мене проехтя смях, ясен и леденостуден, смях от един недоловим за човека отвъден свят на изстраданото, роден от божествен хумор. Аз се обърнах смразен и изпълнен с блаженство от този смях и тогава се зададе Моцарт, усмихнат мина покрай мене, спокойно и бавно стигна до една от вратите, отвори я и влезе, а аз любопитен го последвах — бога на моята младост, който през целия ми живот беше цел на моята любов и обожание. Музиката продължи да звучи. Моцарт стоеше облегнат на парапета на ложата, от театъра не се виждаше нищо, мрак изпълваше безграничното пространство.
— Вие виждате — каза Моцарт, — че може да мине и без саксофон, при все че аз естествено не бих искал да засегна много този фамозен инструмент.
— Къде сме? — запитах аз.
— Ние сме на последното действие на „Дон Жуан“. Лепорела е вече на колене. Една превъзходна сцена и музиката е приятна за слушане — е, да, макар и да има в себе си още много човешко, в нея вече се долавя отвъдното, смехът, нали?