Звездни дневници

— Маскони… маскони… — повторих аз. — Позната дума. А! Концентрации на маса под лунната кора, конкреции на минерали? Но какво общо има между тях и…

— Нищо. Сега тази дума означава, тоест вкусада съвсем друго. Образувана е от „маска“. Като се вкарат в мозъка маскони, синтезирани по определен начин, всеки реален обект от външния свят може да бъде заменен от илюзорен, и то тъй майсторски, че химимаскираното лице не разбира кои от обкръжаващите го предмети са реални и кои — фантоми. Ако само за миг видите света, който наистина ни заобикаля, а не гримирания от химимаскирането, бихте се вцепенили!

— Чакайте! Кой свят? Къде е той? Къде мога да го видя?

— Дори тук! — прошепна ми той на ухо и се заоглежда на всички страни. Приседна до мен, протегна ми под масата стъклено шишенце с протрита запушалка и доверително сподели:

— Това е свестин от групата на отрезвините, силно антипсихимическо средство, нитропакостно производно на злобина. Дори само притежаването му, да не говорим за употребата, се смята за тежко престъпление! Отворете шишенцето под масата и го помиришете, но веднъж, не повече — все едно, че вдишвате амоняк. Така де, соли за смъркане. Но после… За Бога! Владей се! Дръж се, помни!

С треперещи ръце отворих шишенцето и едва бях вдъхнал силната бадемова миризма, професорът ми го взе. Очите ми се наляха със сълзи, изтрих клепачите си с крайчеца на пръстите и… дъхът ми спря. Великолепната, покрита с килими зала с майоликови стени, с много палми, с маси, искрящи от кристалните съдове по тях, с разположената в дъното й капела, под чийто съпровод похапвахме печеното, изчезна. Седяхме в бетонен бункер до гола дървена маса, краката й опираха в доста протрита сламена рогозка. Музиката звучеше както и преди, но сега виждах, че идва от усилвател, който виси на ръждива тел. Вместо преливащи в цветовете на дъгата канделабри — голи, прашни крушки. Но най-ужасно се бе променила самата маса. Белоснежната покривка беше изчезнала, овалното сребърно блюдо с изпускащата пара яребица върху препечени филийки се бе превърнала във фаянсова чиния с отвратително сиво-кафеникаво тесто, полепващо по алуминиевата вилица, чието старинно, благородно сребро също бе угаснало. Вледенен, гледах помията, която допреди малко с апетит разрязвах с нож, наслаждавайки се на издавания от хрупкавата кожичка звук, прекъсван от контрапункта на по-ниските тонове при разчупването на печената филийка, която отгоре бе добре подсушена, а отдолу — леко влажна от сосчето. Палмовите листа в саксията наблизо се оказаха всъщност връзки на долни гащи, чийто притежател седеше в компанията на трима приятели точно над нас — не в сепаре, а по-скоро на лавица, толкова тясно бе то. Невероятна тъпканица! Боях се, че очите ми ще изхвръкнат от орбитите си, но ужасяващата картина трепна и се замъгли отново като от докосване на вълшебна пръчица. Връзките над главата ми се раззелениха и пак се покриха с палмови листа, кофата за боклук, чиято воня се разнасяше надалеч, се превърна в голяма, тъмноблестяща, гравирана саксия за цветя, а мръсната повърхност на масата придоби чистотата на първия сняг. Заблестяха кристалните чаши; лепкавото тесто си възвърна благородния цвят на печена яребица с крилца и кълки където си трябваше; алуминият на приборите лъсна като старинно сребро… и наоколо се развяха фраковете на келнерите. Погледнах под краката си — сламата се беше превърнала в персийски килим. Заобиколен отново от луксозния свят, вперих поглед, като дишах тежко, в изпъчените гърдички на яребицата, без да мога да забравя какво прикриваха те…