Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Значи — каза госпожа дьо Сен Реми с усмивка на котка, готова да одраска — когато преди малко заварих господина у вас…
— Е, какво?
— Той ви носеше грамотата.
— Именно, госпожо, отгатнахте.
— Но тогава това е напълно морално.
— Така мисля, госпожо.
— И, както изглежда, напразно ви укорявах, госпожице.
— Съвсем напразно, госпожо; но аз толкова съм навикнала на вашите укори, че ви ги прощавам.
— В такъв случай да си вървим, Луиз; остава ни само да си идем. Но какво става с тебе?
— Госпожо — рече Ла Валиер, като потрепера, — какво казвате?
— Види се, ти не слушаше, дете мое, а?
— Не, госпожо, мислех.
— За какво?
— За хиляди неща.
— Поне ти не ми се сърдиш, Луиз, нали? — извика Монтале, като й стисна ръката.
— А за какво бих ти се сърдила, мила ми Ор? — отговори младото момиче със сладкия си като музика глас.
— Ех — забеляза госпожа дьо Сен Реми, — дори и да ви се сърдеше малко, горкичката би имала известно право на това.
— За какво, боже господи?
— Струва ми се, че тя е от също тъй добро семейство и също тъй хубава като вас.
— Мамо! — извика Луиз.
— Сто пъти по-хубава, госпожо; от по-добро семейство, не; но това не ми обяснява защо Луиз трябва да ми се сърди.
— Значи вие мислите, че й е весело да се погребе в Блоа, когато вие ще блестите в Париж?
— Но, госпожо, аз не преча на Луиз да ме последва в Париж. Напротив, бих била много щастлива, ако тя дойде там.
— Но струва ми се, че господин Маликорн, който е всемогъщ при двора…
— А, толкова по-зле, госпожо — обади се Маликорн, — всеки за себе си на тоя грешен свят.
— Маликорн! — каза Монтале.
И като се наведе към младия човек, прибави:
— Заемете се с госпожа дьо Сен Реми: или спорете, или се сдобрявайте с нея. Трябва да поприказвам с Луиз.
И в същото време леко натискане на ръката награди Маликорн за бъдещото му подчинение.
Маликорн се приближи без желание до госпожа дьо Сен Реми, а в това време Монтале обви с ръка шията на приятелката си и й каза:
— Какво ти е? Кажи, вярно ли е, че ще престанеш да ме обичаш, защото ще блестя, както каза майка ги?
— О, не — отговори Луиз, като едва сдържаше сълзите си, — напротив, много се радвам на щастието ти.
— Радваш се? А като че ли си готова да заплачеш.
— Само от завист ли се плаче?
— А, да, разбирам! Аз отивам в Париж и тая дума „Париж“ ти напомня за един конник.
— Ор!
— Един конник, който някога е живял в Блоа, а сега живее в Париж.
— Не зная, наистина, какво ми е, но се задушавам.
— Плачи тогава, щом не можеш да се усмихваш. Луиз вдигна кроткото си лице: едри сълзи, които се търкулнаха една след друга, го осветяваха като диаманти.
— Хайде, признай си — каза Монтале.
— Какво искаш да си призная?
— Това, което те кара да плачеш; не се плаче без причина. Аз съм ти приятелка; ще направя всичко, което искаш да направя. Не бой се, Маликорн е по-влиятелен, отколкото си мислят. Искаш ли да дойдеш в Париж?
— Уви! — каза Луиз.
— Искаш ли да дойдеш в Париж?
— Да остана тук сама, в тоя стар замък, когато тъй свикнах да слушам песните ти, да стискам ръката ти, да тичам с всички вас по парка! О, колко ще скучая, колко бързо ще умра!
— Искаш ли да дойдеш в Париж? Луиз въздъхна.
— Ти не отговаряш.
— Какво искаш да ги отговоря?
— Да или не; това не е много мъчно, струва ми се.
— О, ти си много щастлива, Монтале!
— Значи ти би искала, да бъдеш на моето място, а? Луиз не отговори.
— Вироглавка! — каза Монтале. — Де се е чуло и видяло да имаш тайни от приятелка? Но признай си, че би искала да дойдеш в Париж, признай си, че умираш от желание да видиш отново Раул!
— Не мога да призная това.
— И не си права.
— Защо?
— Защото… Виждаш ли Тая грамота?
— Разбира се, виждам я.
— Е, добре, тогава бих ти издействувала също такава.
— Чрез кого?
— Чрез Маликорн.
— Ор, истината ли казваш? Възможно ли е това?
— Но, разбира се! Маликорн е тук и това, което направи за мене, ще трябва да го направи и за тебе.
Маликорн чу, че името му се произнесе два пъти; той беше крайно доволен от случая да свърши с госпожа дьо Сен Реми и се обърна.
— Какво обичате, госпожице?
— Елате тук, Маликорн! — каза Монтале със заповеднически жест.
Маликорн се подчини.
— Още една такава грамота — рече Монтале.
— Как?
— Още една точно такава грамота; струва ми се, че е ясно.
— Но…
— Трябва!
— Охо, трябва ви?
— Да.
— Това е невъзможно, нали, господин Алигорн? — запита Луиз с нежния си глас.