Тайната история

Франсис запали цигара. Пламъкът на клечката потрепери.

— Може всичко да е наред. Може би Хенри е успял да го вземе.

— Не знам — казах. Но си мислех същото. Ако Хенри видеше винетката, бях почти сигурен, че ще се опита да вземе листа, бях уверен и че ще бъде далеч по-умел в това от нас с Франсис. Освен това, колкото и маловажно да звучеше, Хенри бе любимецът на Джулиан. Ако решеше, можеше да измъкне цялото писмо под претекст, че ще го даде в полицията, за да анализират напечатаното, кой знае какво можеше да измисли?

Франсис ме погледна косо.

— Какво ще направи според теб Джулиан, ако разбере?

— Не знам — и така беше. Перспективата бе толкова немислима, че единствените реакции, които можех да си представя от негова страна, бяха мелодраматични и неправдоподобни. Джулиан умира от сърдечен удар. Джулиан не може да спре да плаче, един съсипан човек.

— Не мога да повярвам, че ще ни предаде.

— Не знам.

— Но той не може да го направи! Той ни обича.

Нищо не казах. Независимо от това какви чувства изпитваше Джулиан към мен, не можех да отрека, че изпитвах към него най-искрена обич и доверие. Моите родители се отдалечаваха от мен все повече и повече — години наред се отдръпваха от мен — и Джулиан се бе превърнал в единствената благосклонна фигура на родител в живота ми, изобщо единственият източник на някаква благосклонност. За мен той бе единственият ми защитник на този свят.

— Това беше грешка — каза Франсис. — Той трябва да го разбере.

— Може би — казах. Не можех да си представя какво би направил, когато разбере, но когато се опитах да си се представя как обяснявам някому цялата катастрофа, осъзнах, че щеше да ни е много по-лесно да обясним на Джулиан, отколкото на някого другиго. Помислих си, че вероятно реакцията му ще е близка до моята. Може би ще погледне на тези убийства като нещо тъжно, безумно, дело на преследвани, колоритно, а не като принципно егоистично и зло деяние, каквото беше. („Правил съм всичко — хвалел се старият Толстой, — дори съм убивал човек.“)

— Сещаш се за онова, което повтаряше Джулиан — каза Франсис.

— Кое?

— За хиндуисткия светец, който можел да избие хиляди на бойното поле, но това не било грях, ако нямал угризения.

Бях чувал Джулиан да го казва, но никога не бях разбрал какво имаше предвид.

— Ние не сме индуси.

— Ричард — каза Джулиан. Тонът му едновременно ме приветстваше и ми даваше да разбера, че съм избрал лош момент.

— Хенри тук ли е? Трябва да говоря за нещо с него.

Изглеждаше изненадан, но каза:

— Разбира се — и отвори вратата.

Хенри седеше на масата, на която учехме. От страната на прозореца бе и празният стол на Джулиан, придърпан близо до неговия. На масата имаше и други документи, но писмото бе пред тях. Хенри вдигна очи. Не изглеждаше доволен, че ме вижда.

— Хенри, мога ли да говоря с теб?

— Разбира се — отговори той студено.