Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Трябва да се стараем да не действаме като варвари — рече Валънтайн. — Няма да има отравяния тук. — Той хвана ръцете на Карабела и Слийт и ги вдигна. — Вие сте жонгльори с бързи пръсти. И ти, Залзан Кавол. Не сте ли се научили да си служите с тези пръсти и за други неща.

— Да отваряме ключалки ли, милорд? — запита Слийт.

— Да и други неща от тоя род. Тези помещения имат много входове и възможно е всички да не са залостени с резета. Хайде, опитайте си да намерите път през преградите. А докато вие се занимавате с това, аз пък ще търся друг път.

Той пристъпи към огромната позлатена врата, превишаваща двойно ръста на най-високия скандар; на всеки квадратен сантиметър от нея бяха издълбани във висок релеф сцени от царуването на лорд Престимион и на славния му предшественик лорд Конфалюм. Сложи ръце на тежките бронзови дръжки, сякаш искаше да отвори вратата с един-единствен силен замах.

Една дълга минута Валънтайн стоя така, отърсвайки съзнанието си от всякакво усещане за витаещото около него напрежение. Опита се да се приближи до спокойното кътче в центъра на душата си. Но една голяма пречка го възпря.

Съзнанието му се изпълни внезапно с непреодолима омраза към Доминин Барджазид.

Зад тази голяма врата се намираше човекът, който го бе изхвърлил от трона, който го бе прогонил, за да стане злочест скитник, който бе управлявал безцеремонно и несправедливо от негово име и — това беше най-лошото, най-чудовищното и най-непростимото — който бе решил да унищожи един милиард невинни и неподозиращи хора, когато плановете му започнаха да се провалят.

Валънтайн го ненавиждаше за това. Заради това Валънтайн гореше от желание да унищожи Доминин Барджазид.

Докато стоеше вкопчен в дръжките на вратата, в главата му нахлуха жестоки, страшни образи. Виждаше Доминин Барджазид одран жив, облян в собствената си кръв, надаващ писъци, които можеха да се чуят оттук чак до Пидруид. Виждаше Доминин Барджазид прикован за едно дърво с назъбени стрели. Виждаше Доминин Барджазид смазан под градушка от камъни. Виждаше…

Валънтайн трепереше от силата на ужасния си гняв.

Но човек в едно цивилизовано общество не одира враговете си живи и не излива гнева си чрез насилие — дори върху Доминин Барджазид. „Как мога да претендирам за правото да управлявам един свят — питаше се Валънтайн, — когато не умея дори да владея собствените си чувства?“ Знаеше, че докато този гняв раздираше душата му, и той като самия Доминин Барджазид беше неспособен да управлява. Трябваше да се пребори с него. Това пулсиране в слепоочията, този напор на кръвта, тази дива жажда за мъст — всичко трябваше да се пречисти, преди да направи каквато и да било стъпка към Доминин Барджазид.

Валънтайн се бореше. Отпусна свитите мускули на гърба и раменете си, напълни дробовете си с острия студен въздух и малко по малко напрежението се отцеди от тялото му. Зарови в душата си там, където изгарящата жажда за мъст бе лумнала така внезапно, и я прочисти. И чак след това можа най-сетне да проникне в спокойното кътче в центъра на душата си и да се задържи там така, че да се почувства сам в Замъка, ако не се смяташе Доминин Барджазид някъде от другата страна на вратата, само двамата и една-единствена преграда помежду им. Да надвие себе си беше най-голямата победа: Валънтайн знаеше, че всичко друго ще се оправи.