Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
Той се опитваше да прикрие факта, че от една седмица насам кожата по бузите и челото му бе почнала да повяхва. Нют естествено разбираше, че това очевидно се дължи на посещенията им в бараката на Боби — посещения, за които след това не си спомняше нищо, освен че го изпълваха с ужас, но и с някакъв екстаз, така че той на три пъти излизаше оттам с усещането, че е поне три метра висок и е готов да прави секс с цял женски отбор по борба, още там — в калта. Нют вече знаеше достатъчно, за да свързва с бараката случващото се с него, макар и отначало да мислеше, че най-вероятно летният му загар е почнал да избелява. Докато жена му Елинор беше още жива, преди онзи леден зимен следобед, когато поднеслия камион с хляб я прегази, тя винаги обичаше да се шегува, че е достатъчно да поставиш Нют под първите лъчи на ранното майско слънце и две минути по-късно той вече е станал кафяв като индианец.
В петък следобед обаче Нют не можеше повече да се заблуждава за ставащото с него. Виждаше вените, артериите и капилярите по бузите си толкова отчеливо, че му напомняха за анатомичния модел, наречен „Видимия човек“, който преди две Коледи бе подарил на племенника си Майкъл. Гледката го притесняваше ужасно и то не само с това, че сякаш виждаше вътре в себе си. Имаше нещо повече: като си допреше пръстите до лицето, усещаше, че костите отдолу са някак омекнали — все едно, че се „разтваряха“…
„Не мога да вървя по улиците в този вид“, рече си той. „Господи“.
А в събота, когато се погледна в огледалото и след известен размисъл и кривене на лицето установи, че сивата прозираща отдолу сянка всъщност е собственият му език, Нют не можа да издържи и хукна към Дик Алисън.
Дик му отвори и изглеждаше толкова нормално, че за няколко смразяващи кръвта мигове Нют повярва, че всичко това му се случва единствено на него. После твърдата и ясна мисъл на Дик нахлу в главата му и краката му чак се подкосиха от облекчение: За Бога, Нют! Не можеш да ходиш в тоя вид, ще изкараш акъла на хората. Влез и дай да позвъним на Хейзъл.
(От телефон, разбира се, нямаха никаква нужда, но старите навици трудно се изкореняваха.)
В кухнята на Дик обаче, под светлината на флуоресцентната лампа, Нют забеляза, че той се е гримирал и от последвалото обяснение се разбра, че именно Хейзъл му била показала как да го прави. Същото нещо ставало с всички без Адли, който посетил бараката за първи път едва преди две седмици.
Какво ще стане накрая, Дик?, неспокойно попита Нют. Огледалото в коридора му привличаше погледа като магнит и той си наблюдаваше лицето, гледаше си езика зад побледнелите стиснати устни и виждаше пулсиращата плетеница на капилярите по челото. После натисна с пръсти костта над веждите, подържа ги малко така и след това отдолу върху синкавата кожа ясно изпъкнаха отпечатъците му чак до най-миниатюрните папиларни линийки и извивки — все едно, че бе допрял восък. От гледката започна да му се повдига.
Не знам, отвърна Дик. Едновременно с това той говореше и с Хейзъл по телефона. Но на практика няма никакво значение. Така или иначе всеки го чака това, като всичко останало. „Разбираш“ какво имам предвид, нали?
Да, Нют разбираше. Навремето първите изменения дори бяха много по-лоши, мислеше си той, докато се взираше в огледалото в задушната понеделнишка сутрин. И по-изненадващи, защото се оказаха някак твърде интимни.
Оттогава насам той бе свикнал с много неща, което за него само доказваше факта, че човек може да привикне към какво ли не, стига да има достатъчно време и свой свят.
А сега Нют стоеше в банята пред огледалото и смътно чуваше говорителя по радиото, който тъкмо информираше слушателите, че нахлуващият горещ южен въздух вероятно ще докара между три дни и цяла седмица задушно време с температури, достигащи над четирийсет градуса. По дяволите, рече си Нют. Това значеше, че хемороидите му пак щяха да пламнат. Той отново се зае да покрива все по-прозрачните си скули, чело, нос и шия с гримовете на Елинор, без изобщо да подозира, че с течение на времето козметичните препарати остаряват и се развалят (а специално тези, които използваше, се търкаляха в чекмеджето на тоалетния шкаф в банята още отпреди смъртта на Елинор през февруари 1984 г.).