Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— Говорих с нея вчера — каза тъпо Вейлин. Потърси по лицето на губернатора някакъв признак, че греши, но откри само съжаление. Гласът му беше задавен, когато зададе излишния въпрос: — Мъртва ли е?
Губернаторът кимна.
— Да. Камериерката също. Дъщеря ми обаче още се държи. Изгорихме телата, както нареди сестра Гилма.
Вейлин осъзна, че стиска кованото желязо на портата. „Гилма… Гилма с ясните очи и неизменния смях. Мъртва и предадена на огъня само за броени часове, докато аз си губех времето с онези идиоти моряците.“
— Тя каза ли нещо? Остави ли някакъв завет?
— Угасна много бързо, милорд. Каза да ви предам да спазвате нарежданията ѝ и че ще се видите пак в Отвъдното.
Вейлин се взря внимателно в лицето на губернатора. „Лъже. Не е казала нищо. Просто се е разболяла и е умряла.“ Въпреки това откри, че е благодарен за тази лъжа.
— Благодаря ви, милорд. Имате ли нужда от нещо?
— Още малко мехлем за обривите на дъщеря ми. И може би няколко бутилки вино. То поддържа слугите щастливи, а запасите ни вече се изчерпват.
— Ще се погрижа. — Вейлин откопчи ръце от портата и се обърна да си тръгне.
— Тази нощ забелязахме голям огън — обади се губернаторът. — Навътре в морето.
— Моряците се разбунтуваха, опитаха се да избягат. Изгорих няколко кораба като наказание.
Очакваше някаква забележка, но губернаторът просто кимна.
— Добро решение. Но въпреки всичко ви съветвам да компенсирате Търговската гилдия. След като аз съм затворен тук, те са единствената цивилна власт в града и е по-добре да не ги настройвате срещу себе си.
Вейлин беше по-склонен да бичува всеки търговец, който допусне грешката да надигне глас в негово присъствие, но през булото на скръбта си съзря мъдростта в думите на губернатора.
— Ще го направя. — По някаква причина се поколеба, искаше му се да добави още нещо, да се отплати по някакъв начин на губернатора за любезните му лъжи. — Няма да останем тук дълго, милорд. Може би още няколко месеца. Ще има кръв и огън, когато пристигне армията на императора, но независимо дали ще победим, или ще загубим, скоро ще се махнем и този град отново ще е ваш.
На лицето на губернатора се смесваха объркване и гняв.
— Тогава защо, в името на всички богове, дойдохте тук?
Вейлин погледна към града. Светлината на утринното слънце играеше по къщите и пустите улици. Океанът отвъд трептеше в златисто, разпенените бели вълни се носеха към брега, а небето над тях бе безоблачно синьо… а сестра Гилма беше мъртва, заедно с хиляди други и още хиляди, които предстоеше да умрат.
— Има нещо, което трябва да направя — каза той и се отдалечи.
Намери Дентос на върха на фара в далечния край на дигата, която ограждаше пристанището отляво. Седеше, провесил крака през ръба на плоския покрив, взираше се в морето и си посръбваше от една манерка, пълна с „приятеля на братята“. Лъкът му лежеше до него, заедно с празния колчан. Вейлин седна и Дентос му подаде манерката.
— Не дойде да чуеш молитвите за сестра ни — каза Вейлин, като отпи малка глътка и подаде манерката обратно; намръщи се, когато сместа от бренди и червено цвете опари глътката му.
— Казах своя собствена молитва — промърмори Дентос. — Тя ме чу.
Вейлин хвърли поглед към основата на фара, където множество безжизнени чайки се полюшваха във водата, всичките пронизани с по една-единствена стрела.
— Изглежда, и чайките са те чули.
— Упражнявах се — каза Дентос. — Те и без това са гадни мършояди, не мога да ги понасям, такъв ужасен шум вдигат. Чичо ми Грол ги наричаше „цвъкащи гадини“. Той беше моряк. — Изсумтя и отпи пак. — Може и да съм го убил снощи. Не си спомням добре как изглеждаше копелдакът.
— Колко чичовци имаш, братко? Винаги съм се чудил.
Лицето на Дентос помрачня и той дълго не каза нищо. Когато най-после заговори, в гласа му имаше сериозност, каквато Вейлин не бе чувал никога.
— Николко.
Вейлин се намръщи озадачено.
— Ами онзи с бойните кучета? И онзи, който те научил да стреляш с лък…
— Сам се научих. В нашето село имаше един майстор ловец, но не ми беше чичо, нито пък онзи гаден лайнар с кучетата. Никой от тях не беше. — Погледна Вейлин и се усмихна тъжно. — Скъпото ми старо майче беше селската курва, братко. Наричаше многото мъже, които се появяваха на вратата ни, мои чичовци и ги караше да са добри с мен, иначе не ги пускаше в леглото си. В края на краищата всеки от тях би могъл да ми е баща. Така и не разбрах кой точно, пък и кучешка пръдня не давам. Бяха доста жалка сбирщина.
— Курва или не, майка ми се грижеше всеотдайно за мен. Никога не гладувах и винаги имах дрехи на гърба и обуща на краката, за разлика от повечето деца в селото. Достатъчно зле беше да съм хлапето на курвата, а още по-зле — да ми завиждат. Всички знаеха, че баща ми може да е някой от трийсетината мъже в селото, затова другите деца ме наричаха Нечие копеле. Бях четиригодишен, когато го чух за първи път: „Нечие копеле? Нечие копеле? Откъде си взе обувките, Нечие копеле?“ И продължи все така, от година на година. Имаше едно момче, синът на чичо Баб, гадно малко лайненце, което винаги подемаше първо виковете. Един ден той и бандата му почнаха да ме замерят с разни неща, някои от тях остри. Целият бях нарязан и се ядосах. Затова взех лъка и забих една стрела в крака му. Не мога да кажа, че съжалявах, докато го гледах как реве и се мята. След тази случка… — той сви рамене — не можех да остана повече там. Никой нямаше да вземе за чирак копелето на една курва, при това опасно копеле, затова майка ми ме прати в Ордена. Още я помня как плачеше, докато каруцата ме откарваше.