Картата на времето

— Беше удоволствие да ви видя отново, господин Уелс — рече тогава Андрю, като се обърна, за да се ръкува с него.

— И за мен — отвърна Уелс.

След като се сбогуваха, писателят погледа няколко мига след младежа, който се отдалечи по моста, без да бърза, окъпан в златното сияние на утрото. Паралелните светове. Напълно бе забравил за тази теория, която се видя принуден да скалъпи, за да спаси живота на младия мъж. Дали те наистина съществуваха? Дали от всяко човешко решение произлизаше някой нов свят? Всъщност бе наивно да се мисли, че при всяко проблемно положение съществуваше само един избор. А какво ставаше с неизбраните вселени, с онези светове, които отиваха в канавката — защо те трябваше да имат по-малко право на съществуване, отколкото останалите? Уелс дълбоко се съмняваше, че структурата на вселената зависеше от капризната воля на човека, това тъй плахо и непостоянно създание. По-логично бе да се допусне, че богатството на вселената е безкрайно и непостижимо за нашите сетива, и че когато е изправен пред два или повече варианта, човек в крайна сметка неминуемо избира всичките, защото неговата способност да избира всъщност е илюзия. Така светът неспирно се делеше на други светове — светове, разкриващи широтата и сложността на вселената, светове, които използваха пълния ѝ потенциал, изчерпваха всичките ѝ възможности, светове, които се развиваха успоредно, различавайки се един от друг може би само по нещо тъй несъществено като броя на мухите си, защото дори убиването на едно от тези досадни насекоми предполагаше избор и макар да беше незначителна постъпка, все пак пораждаше нова вселена.

А колко мухи беше убил или пощадил самият той, колко от тези клети създания, които се блъскаха в стъклата на прозорците му, просто бе осакатил, откъсвайки крилцата им, докато умуваше как да разреши някоя дилема в поредния си роман? Примерът може би беше смешен, помисли си Уелс, тъй като неговите решения в това отношение не биха предизвикали невъзвратими промени в света. В края на краищата, човек можеше цял живот да къса крилца на мухи, без това да преобърне влака на Историята. Но очевидно същата логика можеше да се приложи към далеч по-значими решения и това неизбежно накара писателя да си спомни за второто посещение на Гилиъм Мъри. Та нима и Уелс тогава не се бе разкъсвал между две възможности? Накрая, опиянен от силата си, бе избрал да размаже мухата и това бе породило вселена, в която съществуваше фирма, предлагаща пътувания в бъдещето — абсурдна вселена, в чийто плен се намираше и самият той. А какво би станало, ако беше избрал обратното и бе помогнал на Мъри да издаде романа си? Тогава щеше да обитава свят, твърде подобен на този, в който се намираше сега, ала в него въпросната фирма нямаше да съществува; свят, в който към научните романчета, заслужаващи да се хвърлят в огъня, щеше да се е добавило още едно: „Капитан Дерек Шакълтън: Потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“ от Гилиъм Ф. Мъри.