Сърца за изгаряне [bg]

— Не, разбира се.

Поради неизвестна причина това накара всички да се вторачат в мен.

Баща ми килна глава настрани. През последните няколко дни нараняванията по лицето му бяха минали през какви ли не цветове — от червено и пурпурно до синьо и черно. В момента изглеждаха жълти и зелени. Отокът около очите му бе спаднал и в момента и двете бяха отворени.

— Нямаш ли нужда от питие?

Замислих се. Само преди няколко дни бих се метнал към бутилката и бих гаврътнал съдържанието ѝ на екс. След години къркане с всичките му екстри — тремори, неустоима жажда, зависимост като цяло — алкохолът се бе превърнал в необходимост за мен. Като водата и храната. Не можех да оцелея без него. Но сега…

— От дни насам нямам нужда от питие. Добре съм.

И наистина бях добре. Ръцете ми не трепереха. Не бях замаян. Не копнеех за чашка. Също както при глада на Стела, най-вероятно бе временно явление, но бях благодарен и на това.

Баща ми глътна съдържанието на чашката си на един дъх и я остави върху щайгата.

— Зависимостта към алкохола е един от страничните ефекти на онази ваксина. Никой от нас не пиеше преди, но след като ни я поставиха, отидохме заедно на бар да полеем новопридобитото си богатство. След няколко дни осъзнахме, че сме се пристрастили към алкохола. Не можехме да не пием. Хората от „Чартър“ казаха, че е просто страничен ефект, който скоро ще отшуми. Нещо, свързано с метаболизма. Странното е, че никой от нас не можеше да се напие. Можехме, ако се насилим, но в повечето случаи алкохолът не ни действаше — само ни предпазваше от симптомите на отнемането. След като се роди, „Чартър“ проведоха поредица кръвни тестове и заключиха, че най-вероятно ще страдаш от същата зависимост, когато пораснеш. Всички деца бяха обречени.

Хобсън бавно надигна чашата си и отпи. Когато се изпразни, я подаде на баща ми и изтри устните си с опакото на дланта.

— Добре, всичко е чудесно, но не обяснява защо той е развързан.

— Ела — каза баща ми. — Ще ти покажа.

Приближих се към тях.

Баща ми се наведе към Хобсън:

— Какво ти каза Дейвид Пикфорд?

— Да отида в къщата на Ками и да ѝ кажа „здрасти“ от него, след което да я убия. Да я застрелям. Също така каза, че обича Стела и разчиства цялата тази бъркотия заради нея. Все едно никога не се е случвала.

— Но ти вече не искаш да нараниш Ками, нали? — попита баща ми.

Хобсън поклати глава.

— И разбираш, че няма нужда да правиш онова, което ти е разпоредил Дейвид Пикфорд? Имаш собствена воля?

— Откаченото малко изчадие се опита да се намърда в главата ми. Ако ще гърмя някого, със сигурност ще е той — каза Хобсън и кимна към чашката си: — Налей още едно.

Баща ми му сипа и попита:

— Значи Ками не я грози опасност?

Хобсън отпи и се обърна към Ками:

— Съжалявам, Камс. Нали не ми се сърдиш?

Ками се усмихна:

— Не ме убивай и аз няма да те убия. Мисля, че се споразумяхме. Така е много по-добре.

Баща ми се извърна към мен: