Последната империя

— А… ти?

— Аз трябва да замина на север — към моята родна страна, при Пазителите, за да споделя познанията, които съм събрал. Трябва да разкажа на братята и сестрите ми за дневника — особено за частите, засягащи нашия праотец Рашек. Има много неща, които могат да се научат от тази история, поне така мисля. — Млъкна и я погледна. — Господарке, не мога да взема никого на това пътешествие. Мястото, където живеят Пазителите, трябва да остане тайна, дори за вас.

„Разбира се — помисли Вин. — Разбира се, че е така“.

— Но ще се върна — обеща той.

„Ще се върнеш, да. Както всички други“.

Хората от групата я бяха накарали да се почувства необходима за известно време, но тя си даваше сметка, че това все някога ще свърши. Време беше да се връща на улицата. Да остане сама.

— Господарке… — обади се Сейзед. — Чухте ли това?

Тя сви рамене. Но… наистина имаше нещо. Гласове. Намръщи се и тръгна към другия край на покрива. Гласовете се усилиха и вече се различаваха ясно, дори без калай. Тя надзърна от ръба на покрива.

На улицата стояха десетина скаа. „Крадци?“ — помисли си Вин тъкмо когато Сейзед се присъедини към нея. Групата нарастваше бързо — попълваха я излизащи от околните сгради скаа.

— Елате — каза високо един мъж, явно водачът на групата. — Не се страхувайте от мъглите! Нали Оцелелия се бе нарекъл Господарят на мъглите? Не каза ли той, че няма защо да се боим от тях?

От къщите продължаваха да излизат скаа, вече напълваха улицата.

— Иди да извикаш другите — тихо нареди Вин.

— Да, господарке. — Сейзед забърза към стълбата.

— Вашите приятели, децата ви, бащите и майките, жените и любимите — продължи мъжът, като вдигна над главата си запален фенер. — Те лежат мъртви на улицата, само на половин час път оттук. Лорд Владетеля дори не си направи труда да нареди да почистят след клането!

От тълпата се чуха неодобрителни възгласи.

— А дори след като ги махнат оттам, кой ще ги погребе? Пак ние! Лорд Келсайър неведнъж ни е говорил за това.

— Лорд Келсайър! — повториха неколцина. Групата продължаваше да расте, прииждаха жени и деца.

Тропот откъм стълбите възвести появата на Хам. Скоро към него се присъедини Сейзед, после Бриз, Доксон, Дух и дори Клъбс.

— Лорд Келсайър! — повтори високо мъжът долу. И други запалиха фенери, озарявайки мъглите. — Лорд Келсайър се би днес за нас! И уби един безсмъртен инквизитор!

Тълпата се развика одобрително.

— Но после умря! — обади се някой.

Тишина.

— И какво направихме, за да му помогнем? — попита водачът. — Бяхме хиляди. Притекохме ли се на помощ? Не! Чакахме и гледахме, докато той се биеше за нас. Стояхме и мълчахме — и го оставихме да бъде сразен. Гледахме го как умира! Но дали е мъртъв наистина? Какво каза Оцелелия — че лорд Владетеля никога няма да го убие! Келсайър е Господарят на мъглите! Не е ли сега с нас?

Вин огледа останалите. Хам наблюдаваше сцената внимателно, но Бриз само повдигна рамене.