Петата купа
- Автор: Симмонс Дэн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1964-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петата купа». Краткое содержание книги:
Великият детектив е по-пълнокръвен от когато и да било — но може би неумолимите му дедуктивни умения са му изиграли най-голямата шега. Той се съмнява в собствената си реалност и трескаво търси доказателства, че не е нечий литературен герой. По-важно обаче е да изпълни старо обещание и да открие дали зад самоубийството на Клоувър Адамс не се крие всъщност зловещо престъпление, а и нещо повече — мащабен анархистки заговор срещу ключови политически лидери в Европа и САЩ. Едничкото доказателство, с което Шерлок Холмс и Хенри Джеймс разполагат, е картичка, върху която са гравирани пет купи и е напечатано посланието „Тя беше убита“.
— През последните седмици доста мислих — рече Клемънс. — Съмнявам се, че „доктор Уотсън“ изобщо съществува. Просто онзи приятел Конан Дойл е създал измислен разказвач, който да представи измислените случки с измислен детектив.
— Холмс твърди, че Конан Дойл е агент и редактор на приятеля му Уотсън — каза Джеймс. — Казва, че доктор Джон Уотсън не обича да е център на вниманието и позволява на Дойл да го представлява.
— Ами, ако Холмс наистина е литературен герой и цялата тази история с покушението е част от някаква мелодраматична история? Някаква измислица? — каза Клемънс, закашля се отново и отпи от разтвора на лауданум. — Тогава къде сме ние с вас, господин Хенри Джеймс?
— Какво имате предвид? — попита Джеймс, макар да знаеше много добре накъде клони Клемънс.
— Това няма ли да означава, че ние също сме литературни герои? — рече Клемънс, поглеждайки го застрашително изпод рунтавите си вежди. — Вие сте избран като негов Санчо Панса… или може би неговия Бозуел… а аз съм появяващ се от време на време комичен персонаж.
— Никога няма да съм неговият Бозуел — отвърна Джеймс с равен тон.
— Някога замисляли ли сте се, Джеймс, за връзката между вас и героите, които създавате?
— Не съм сигурен какво имате предвид — каза Джеймс, въпреки че разбираше отлично какво иска да каже хумористът.
— Имам предвид, че за тях вие сте Бог — заяви Клемънс, — точно както аз съм Бог в моите малки светове с измислени хора. Вие ги създавате. Заселвате ги в техните измислени места. Решавате какви чувства ще изпитват и кога е време да умрат. В тези светове ние сме Бог за нашите герои.
Джеймс поклати глава.
— Моите герои имат свой собствен живот — рече тихо той.
— О — изрече Клемънс и се задави в спазъм от гъргореща кашлица. — Това означава ли, че точно в този момент Изабел Арчър пие чай в Англия или Европа?
— Не — отвърна Джеймс, — но означава, че в нейния… на Изабела… характер има дълбини, които все още не съм изследвал.
— Това са писателски бръщолевеници — рече Клемънс и отпи от чашата си. — Ние обожаваме да се преструваме, че героите ни имат свой собствен живот… но те нямат, Джеймс. Вие го знаете и аз го знам. Ние ги размятаме наоколо като куклите в шоуто на Пънч и Джуди. Чели ли сте някои от книгите ми, сър?
— Все още не съм имал това удоволствие — отвърна Джеймс, изненадан от въпроса. Писателите не търсят у други писатели мнение за творбите си. Това просто не е прието.
Клемънс се засмя.
— Е, аз се опитах да чета вашите — рече белокосият писател. — Обявявам на висок глас, Джеймс, че четенето на вашата проза е като превод от средновековен германски. Вие имате четирийсет и два вагона, натоварени с подчинителни изречения, които са тласкани от мъничка група двигатели-глаголи с недостатъчна мощност, натикани в края на изречението. Четенето на книгите ви е като да слушаш някой уличен оратор как спори със себе си, прекъсвайки се на всеки няколко секунди.
Джеймс леко се усмихна.
— Брат ми Уилям би се съгласил с вас.
— И все пак… при Изабел Арчър и някои от другите ви герои… — гласът му заглъхна. Клемънс се обърна и отново впери свиреп поглед в Джеймс. — Знаете ли защо Изабел Арчър взе онова проклето самоунищожително решение в края на книгата? От самото начало ли решихте, че ще бъде така, или героинята ви придоби някаква самостоятелност и сама реши така да си съсипе живота?
Джеймс вдигна ръце с дланите напред. Той нямаше никакво намерение да обсъжда Изабел Арчър или която и да е от книгите или героите му с този опиянен от лауданума американец.
— Писателят или чува гласовете на героите в главата си, или не ги чува — каза Клемънс, говорейки на себе си. — Случайно да си спомняте, че преди пет години издадох една книга, озаглавена „Приключенията на Хъкълбери Фин“?
— Спомням си — отвърна Джеймс.
Клемънс отново го погледна.
— Месеци наред — години всъщност, след като бях изоставил книгата за известно време — аз чувах гласа на Хък в главата си толкова ясно, както чувах любимата си Ливи да ме вика за вечеря. Хък беше с мен дори когато заспивах нощем и ме чакаше да се събудя. А после… към онзи етап в историята, който би трябвало да е краят ѝ, когато са слезли от сала за последен път и приятелят на Хък, робът Джим, е заловен… Хък просто ме напусна. Замина за териториите без мен. Вече не чувах гласа му, не можех да гледам през очите му. Аз бях просто един човек, който записва думи на хартия.
— И какво направихте? — попита Джеймс, прикривайки интереса си към темата и отговора.
Клемънс облиза устните си.