Вийет

Ах, да — а хареса ли ти монахинята за другарка по легло? Аз я облякох. Нали беше сполучлива? Изпищя ли, като я видя? Ако бях аз, щях да си загубя ума, но твоите нерви са като въжета — като желязо! Уверена съм, че не си и трепнала. Ти не притежаваш чувствителността на хората като мене. Безчувствена си и към болките, и към страха, и към скръбта. Ти си един истински стар Диоген.

А сега кажи, старо, не ми ли се сърдиш за лунното ми бягство и тайния ми брак? Уверявам те, много е забавно и аз го сторих отчасти за да подразня тази кокетка, Полина, и оная мечка, доктор Джон — да им покажа, че въпреки всичките им фасони и аз като тях мога да се омъжа. Отначало господин Дьо Басомпие много се разгневи на Алфред, заплаши да го даде под съд за „отвличане на малолетна“ и тям подобни. Беше толкова дълбоко разтревожен, че се принудех да разиграя една малка мелодрама — паднах на колене, ридах, плаках, наквасих три носни кърпички. Естествено милият чичо накрая се предаде; а какъв беше тогава смисълът да вдига толкова шум? Сега съм омъжена и това е всичко. Ако той продължава да си разправя, че бракът ни бил незаконен, защото не съм била пълнолетна — как не! Сякаш това има някакво значение! Омъжена съм по същия начин, като да съм на сто години. Но, тъй или инак, отново ще се оженим, и аз ще получа зестра, а мис Чолмондли ще поеме грижата за сватбата. Има дори надежда господин Дьо Басомпие да ми даде нещичко, а това няма да е лошо, тъй като милият ми Алфред не притежава друго освен благородническата титла, лична и наследствена, и своята заплата. Съжалявам само, че чичо поставя условия, а не постъпва като истински щедър, благороден човек; заяжда се и казва, че щял да ми даде зестра само ако Алфред му представел писмено обещание от деня, в който му се дадат парите, никога вече да не играе карти и зарове. Обвиняват моя ангел, че обичал хазарта. Не зная нищичко за това, но зная, че той е едно мило, обожаемо същество.