За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Прие ли?
– Разбира се, не.
– Ти си отказал на Норчар и си жив?!
– Аз съм Егранах – с равен глас отсече скулпторът.
– Добре, да оставим това – бързо каза Ден Сир. – Беше започнал да разказваш за Кристалната книга…
Егранах отново седна до Ден Сир.
– Талиешом Сибоонай Фимоязоло’кай – отчетливо произнесе той. – Ти знаеш ли точния превод на това название?
– Река, съединяваща времената на всички…
– Не, това е силтамският превод, много приблизителен. Те са се опитали да изтълкуват понятията ЗОЛО и КАЙ, но не са успели. Ето точният превод: „Извор на реката, съединяваща ЗОЛО и КАЙ.“
Ден Сир го погледна с недоумение.
– ЗОЛО – това е нашият свят и нашето време – поясни Егранах.
– А какво означава „КАЙ“?
– Ето тук вече… Тука думи в нашите езици не просто не достигат, те просто отсъстват. Може да се каже така: КАЙ е всичко.
– Какво… „всичко“?
– Ето, виждаш ли? Да се каже „всичко“ значи да не се каже нищо.
Егранах направи широк жест, като че обхвана всичко наоколо – беседката, дърветата, хоризонта с догарящ залез – в своя символичен знак.
– Целият наш свят и всичко зад неговите предели се явява частица от Кай. Кай съдържа всички възможни светове.
– В езика на жителите от Небесния лес има понятие за това…
– Вселена? Имало го е и при деинорите. Но Кай е по-широко. Вселената е безкрайна, но се поддава на измерване. Кай е наистина безмерен. Той съдържа в себе си всички вселени и всички времена, като едновременно с това е така материален, както и достъпният ни свят. Ако ти би могъл да живееш в Кай, всички вселени и всички времена биха били достъпни за твоите сетива.
– Ти ме плашиш, Егранах.
– Наистина? С какво?
– Ами… ако правилно те разбирам… Кай с нещо прилича на божественото обиталище от свещените книги.
– И теб те плаши това сходство?
– Никога не съм се нуждаел от богове!
– И за теб е непоносима мисълта, че някъде съществува висша сила, която върховоди съдбата ти? Разбирам. И мен ме бяха обзели подобни страхове, когато за първи път се задълбочих в Кристалната книга. След това ми стана смешно. Представих си бога – тази жалка измислица на жреците, призвана да подреди безграмотните ни представи за света – представих си бога в Кай. Знаеш ли колко жалък би изглеждал сред безчислените светове, всеки от които прилича само на себе си, всеки от които предлага ново знание, неподозирано до този момент? Нещастните ни богове с такъв непосилен труд са създавали нашия свят, а в Кай ти би могъл да твориш светове, хиляди пъти по-сложни от този. Нима би пожелал да се посветиш на този мъничък свят, един от многото, да бъдеш негова висша сила? Не ми се вярва, Ден Сир!
Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена, може да бъде така красив.
Да твориш светове…
Да твориш своята мечта…
– И деинорите са намерили път към… Кай?
– Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.
– Оттук?!
Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът, увенчал колоните. Извор на Реката…
– И какво е станало с тях?
– Невъобразимо е за нас това – каза с предишното си спокойствие Егранах. – Жалки думи за могъщество, съвършенство… Нима можем да вкараме в тях поне малка част от онова, което са станали, а и защо да напрягаме своето бедно въображение? Много скоро ще научим сами, ще видим, ще чуем, ще бъдем.
Ден Сир залитна. Прилепи гръб към колоната и се взря в диска на Зун, чиято студена светлина все повече заливаше околността. Изтече зад хоризонта последният блик на залеза. Пълнолунието на Зун, „ден в нощта“… Когато Себенера достигне зенита и се слее със Зун, ще започне… А какво ще започне? Ще се разтвори небето? И ще се надигне от океанските дълбини Стълбата на боговете? Или просто ще се случи непонятно каквото?
– А ако не поискам?
– Нима някой те заставя насила?
Ден Сир се смути. Разбира се, трудно е да си представиш, че този черен Извор на Реката ще въвлича някого насила в света на съвършенството.
И колко е просто всичко, просто и страшно. Най-страшните мигове на загиващото въстание не бяха предизвикали в Ден Сир такова чувство на нерешителност и объркване – тогава имаше страх, понятен, човешки страх. Всички знаеха избора – бой до край или бягство, а тук – непредставимост. Затова пък сега една крачка дава това, което не биха могли да дадат хиляди бунтове. Не за един, не за двама – за всички. Та нали цял народ бе отплувал по тази Река…