Пътуване към Изтока

— Пабло, вие ли сте? — попитах аз.

— Аз съм Никой — обясни той вежливо. — Ние тук не носим никакви имена, тук не сме никакви личности. Аз съм един играч на шах. Искате ли да ви преподам урок за изграждането на личността?

— Да, моля.

— Тогава бъдете любезен и ми дайте на разположение няколко десетки от вашите фигури.

— Моите фигури?

— Фигурите, на които видяхте да се разпада вашата така наречена личност. Без фигури аз, разбира се, не мога да играя.

Той ми поднесе едно огледало, в което отново видях как единството на моята личност се разпада на много „аз“, тяхното число изглеждаше нараснало още повече. Сега обаче фигурите бяха съвсем малки, с размери за обикновен шах и играчът с тихи сигурни движения взе няколко десетки от тях и ги сложи редом с шахматната дъска на пода. При това говореше монотонно, като човек, който повтаря често държана реч или лекция.

— Вам е известно грешното и носещо нещастие схващане, че човек представлява трайно единство. Известно ви е също, че човек се състои от куп души, от твърде много „аз“. Да се раздели видимото единство на личността на тези много фигури се смята за лудост, затова науката е измислила названието шизофрения. В случая тя има право дотолкова, доколкото естествено никое множество не е без предводителство и не може да се обуздае без известен ред и групиране. Но науката не е права, вярвайки, че е възможно само едно неповторимо, свързващо за цял живот подреждане на многото „под-аз“. Тази заблуда на науката има някои неприятни последици, нейната стойност е преди всичко в това, че държавно назначените учители и възпитатели опростяват своята работа и си спестяват мисленето и експериментите. Вследствие на това заблуждение много хора, които са неизлечимо умопомрачени, минават за „нормални“, дори за социално пълноценни, и обратно — някои, гениални, биват вземани за умопомрачени. По тази причина ние допълваме празнините в научното схващане за душата чрез понятието, което наричаме изкуство на изграждането. На оня, който е преживял разпадането на собственото си „аз“, показваме, че по всяко време той може да събере късовете и ги подреди наново в какъвто желае ред и по този начин да постигне безкрайно разнообразие от игри на живота. Както поетът от шепа образи създава една драма, така ние от фигурите на нашето разчленено „аз“ отново и отново съставяме нови групи, с нови игри и напрежения, с вечно нови положения. Гледайте.

С тихи мъдри пръсти той взе моите фигури, всички старци, младежи, деца, жени, всички весели и тъжни, силни и нежни, пъргави и тромави фигури, бързо ги подреди на своята дъска за една игра, в която те веднага се престроиха в групи и семейства за игри и борби, за приятелства и вражди, създавайки в умален вид един свят. Пред моите очаровани очи той накара оживения и все пак добре подреден малък свят известно време да се движи, да играе и се бори, да сключва съюзи и да води битки, фигурите да се ухажват, женят и плодят; всъщност това беше драма с много герои, оживена и увлекателна.